Може би трябваше да предприема нещо съвсем дребно, за да изляза от изолацията си — както в общежитието, така и на лекциите другите студенти понечваха да ме заговарят, държаха се подчертано приятелски и май бяха готови да приемат като даденост моята нормалност. Ала аз някак си не можех да улуча правилния тон на общуване с хората около себе си, чувствах се изгубен сред жизнерадостната тълпа, така че ми оставаше само да се преструвам, че съм като тях, както и да се питам всеки момент кой от хората около мен може да се окаже по-приемлив. По правило пък по-приятелски настроените колеги се оказваха тъкмо онези, които аз най-старателно избягвах, изплашен, че те рано или късно ще доловят фалша в мен. Ден след ден светът около мен се стесняваше и възможностите за маневри една по една гаснеха, за да се огранича само с лутането сред дребните си неуспехи, които постепенно се натрупваха. Така се стигна до онзи предел, отвъд който вече никой не общуваше сърдечно с мен и въобще срещите ми с другите се ограничиха. Започнах да се храня в студентския стол в доста необичайни за колегите часове. Или въобще да не стъпвам там. Предпочитах да си оставам в стаята, а по време на занятията неизменно сядах в ъглите отзад, където по принцип беше по-тъмно, пък и там се чувствах по-сигурно, понеже бях най-близо до изхода. Случваше се по цели дни с никого да не си проговоря. Мярках се извън стаята си само за по два-три часа, колкото да се отбия на лекции или да се нахраня в студентския стол в толкова необичайни часове за посещение. Ала колкото повече се самоизолирах, толкова по-подозрителен ставах и вече започнах да усещам как ме измерват с учудени погледи. Всяко излизане извън стаята си възприемах като потенциална заплаха: ако дочуех нечий смях наблизо или шепот или дори подвикване, цялото ми тяло се напрягаше инстинктивно в очакване на някакво унижение.
Започнах да спя необичайно дълго — по дванадесет, тринадесет, та дори и по четиринадесет часа в денонощието. Моята летаргия като че ли сама се подхранваше, превърна се в неутолима пристрастеност, облада ме като някакво свое притежание. Можех с часове да вися над някой учебник и да препрочитам отново и отново някой параграф или страница, да се лутам сред плетеницата от думи, но тяхното значение избледняваше само след броени минути.
Започнах да дремя и на лекциите. През първите няколко седмици не пропуснах нито една от тях, толкова бях подплашен, че съм пълен невежа и че няма да мога да се справя с това, което ще се изисква от мен. Една сутрин обаче не успях да се събудя навреме, въпреки че бях навил будилника за точния час. Разбира се, пропуснах първата лекция. През следващите дни дотолкова се бях паникьосал, че сутрин се събуждах при първия звън на будилника и с разтуптяно сърце скачах от леглото. Тази паника се оказа тясно свързана с опасението, че мога да изгубя нещо, което все още придаваше някаква форма на живота ми, че моята летаргия сега ставаше някак си по-разбираема и по-оправдана, понеже липсваше решителна сила, която да се опълчи срещу нея и заради това тя бавно ме покоряваше.
Започнах най-сериозно да се замислям дали да не свърша със себе си. Това бе първата мисъл, спохождаща ме сутрин, още щом се събуждах; както и последната, преди да заспя. Това бе сянката, преследваща ме навред, спотайваща се зад всичките ми мисли през деня. И преди често бях обмислял самоубийство, хиляди пъти бях планирал всяка подробност, намирайки някаква необяснима, но сладостна утеха в това. Само че сега нещо по-различно се бе заглождило в мен — тягостното усещане за неизбежност. Всъщност не ми се искаше да мисля за това, по-скоро идеята изникваше в съзнанието ми в края на всяка поредица от самокритични мисли и самооценки, които ме тласкаха по пътя на ясната и неизбежна логика. Не кроях подробно изпипани планове, а само нахвърлях бегло поредната схема всеки път, когато ми се натрапваше необходимостта от незабавно изпълнение на тази закана. Дали да се хвърля под префучаваща по асфалта кола или да се метна през прозореца на стаята си от седмия етаж. Никакво удоволствие обаче не ми доставяше да си представям какво ще си мислят другите за мен. Усещах само срам, та затова ми се искаше да се изпаря във въздуха като герой от фантастичен филм, а накрая цялата моя история да стихне безмълвно, както водата заличава всякакви следи, за да не остане накрая никакъв спомен за мен.