По-голямата част от този гъсталак беше вече изсъхнала, мъртвите стебла лежаха скрити под папируса, но малко по-далеч от водата от крих каквото търсех: в един акациев трънак беше нареден цял запас от амбакови дървеса. Това можеше да е сторено само от хора. И с каква цел? За да си стъкмят тук салове, с чиято помощ да бъдат прекарвани през дълбокия речен ръкав хората, които не умеят да плуват. Ние бяхме открили брод. Дали това щеше да ни е от някаква полза, беше, наистина, друг въпрос. Кой знае колко време бе минало от последното използване на тази махада и кой знае колко седмици или даже месеци трябваше да чака човек следващото преминаване! Но нас нищо не ни гонеше и аз си поставих задача да огледам много щателно мястото.
За тая цел трябваше най-напред да скрием лодката. Та нали баш сега можеше да се домъкне някой, който не биваше да я види. Налагаше се да я махнем от това място. Оставихме се значи течението да ни носи, додето достигнехме една надалеч надвиснала листна стреха. Пристанахме под нея и придърпахме съда досами брега. Асакерите трябваше да останат като пазачи, а аз се отдалечих с Бен Нил, за да се върна при махадата. Преди туй се насочихме надясно към високия бряг, та да видим дали оттам няма някой специален достъп до брода. Колкото повече се отдалечавахме от водата, толкова по-рядка ставаше гората. Горе на високото дърветата на някои места растяха толкова отдалечени едно от друго, че клоните им вече не се докосваха. Тук завихме наляво.
По-малко от предпазливост, отколкото по привичка, която ми бе станала втора природа, аз надникнах там между стеблата, та навреме да забележа евентуалното присъствие на хора. Въпреки това едва ли щях да окажа нужното внимание на един предмет, ако Бен Нил не ми го бе привлякъл върху него. Той видя именно странично от нас да лежат на земята няколко снопчета отскубната трева и ми го каза. Тръгнахме нататък. Беше дългата трева андропогон. Едва я бях разпознал и различил същевременно стъпките в меката почва, то хванах Бен Нил за ръката и го затеглих в бърз бяг обратно надолу към реката. Спрях чак когато достигнахме асакерите и лодката.
— Ефенди, какво ти хрумна? — попита Бен Нил удивен. — Тревата ли беше причината за това трескаво бягство?
— Да — потвърдих. — Където е изскубната такава трева, там трябва да има и хора.
— Не могат ли да я отскубнат и животни?
— В случая не. Тази гигантска трева тук се употребява за свързването на амбакови стебла в сал. Тя беше съвсем свежа, още неизсъхнала, още даже неповехнала. Значи наблизо има хора, които търсят в гората трева, за да си построят сал.
— Машаллах! Защо тогава са я оставили да лежи?
— Заради удобството. Като оскубе някой една такава стиска, оставя я временно на земята, за да мине да си прибере после всичко на един път.
— Дали са ни забелязали?
— Не зная, но не ми се ще да го допусна. Да изчакаме малко, за да видим дали някой ще ни последва! Ако това не се случи, ще се примъкнем към брода, накъдето тези хора със сигурност ще тръгнат.
След като изминаха десет минути, без да забележим някого, ние се запромъквахме предпазливо по брега, докато се озовахме при споменатото в началото място под дървета сунут, субакх и талха, чиито перести листа образуваха завеса, зад която намерихме прикритие и можехме да наблюдаваме махадата и подредения куп амбакови стебла. Там не се виждаше никой. Ето защо се придвижихме напред още дотолкова, колкото това се съвместяваше с нужната предпазливост, за да дочакаме по-нататъшните събития.