Аз се отмотах от моята мрежа, оставих я заедно с мечкоубиеца в храсталака и проврях ръка в ремъка на карабината „Хенри“. Нея трябваше да взема със себе си, та в случай на нужда да мога да държа враговете в шах.
Изпълзях от храста, който ни беше прикривал, и се запромъквах в дъга към огъня, за да стигна до пазачите изотзад. Това не беше трудно, понеже си имах работа с хора, които от промъкване хабер си нямаха. Без усилие стигнах толкова близо до тях, че почти можех да достигна двамата с ръка — едно истинско наслаждение за мен, скитникът из Запада, тъй като сега бях сигурен, че всичко ще протече така, както го бях намислил.
Лежах скрит в гъстата ом суфах. На ръка и половина разстояние пред мен седяха пазачите с извърнати лица. Те не говореха помежду си и бяха заети единствено да хвърлят дърва в огньовете, които със своите отблясъци осветяваха ярко всичко. Вдясно лежаха спящите, плътно увити в завивките си търговци, а вляво отпред — будните пленници, които непременно щяха да ме видят, когато се надигнех за атаката срещу стражите. Изненадата можеше да изтръгне от тях възклици, които преждевременно да събудят спящите. Това трябваше да се предотврати. Та измъкнах значи ръка от ремъка на пушката, взех я в десницата, изправих се бавно и сложих лявата ръка на устата с онова предупредително движение, което на езиците на всички народи означава подкана за мълчание. Моята цел беше постигната, защото не се чу никакъв вик, само стенанията и пъшканията престанаха. Робите ме бяха видели и при настоящите обстоятелства трябваше веднага да си кажат, че няма защо да се страхуват от мен, а напротив, могат само добро да очакват. Не е трудно да си помисли с какво напрежение бяха отправили очи към мен.
На един добър уестман това веднага щеше да обърне внимание, ала двамата мъже от Такоба не го зачетоха. Сега извъртях аз карабината… два добре премерени удара по главите им и те се сгънаха безмълвно. Наведох се бързо, за да видя дали за момента са обезвредени. Когато се убедих в това, пристъпих няколко крачки напред, така че пленниците да могат да ме разберат дори да им говоря с приглушен глас, и казах:
— Бъдете мирни и не говорете засега нито дума! Дошъл съм да ви освободя. Ще прережа вървите ви. Когато вържа после пазачите, вие ще се заловите с роботърговците! Но не бива да им правите нищо, а само да ги държите, за да можем да ги вържем. Значи внимавайте!
Три пъти шейсет въжета да прережа, това щеше да продължи доста дълго, но когато освободих първите двама, аз ги подканих да вземат ножовете на пазачите и да ми помогнат. По един знак към буша, където се таяха Бен Нил и асакерите, тези също дотичаха и така само след две минути всички роби стояха със свободни крайници.
— Вас Аллах ви е проводил! — заяви един от тях. — Ще имаш ли добрината, господарю, да ни кажеш кой си и откъде идваш?
— Тихо сега! — прекъснах го аз. — След това ще узнаете всичко. Сега да вържем най-напред стражите, а сетне ще се нахвърлим върху другите. Понеже те са се увили в завивките си, няма да могат да се отбраняват. Въжета има повече от достатъчно. Ако всеки от тези мъже бъде държан едновременно от двама или трима от вас, докато четвъртият омотае въжето около завивката, съпротива не може да възникне. Действайте точно според инструкциите ми и нека започваме!
Беше истинско удоволствие да се наблюдава това, което сега се случи. Освободените последваха съвета ми и ето как спящите се почувстваха, преди още да са се разбудили напълно, пристегнати в собствените си завивки. Ако всичко това се бе провело в дълбока тишина, то сега се надигна един такъв ликуващ крясък, че си помислих, камилите ще се подплашат и побягнат. Всеки от спасените роби напрягаше гласа си до крайност, за да даде воля на своето възторжено сърце. Тези крясъци и вой въздействаха така заразително, че моите асакери, и накрая дори и Бен Нил, зареваха ведно с тях. Аз бях единственият, който не смяташе ларинкса си за въздушната клапа на някой тромпет и устата за мундщука на кларинет, и трябваше в продължение на няколко минути да размахвам ръце като крилата на вятърна мелница, преди тези надарени с гласища хора да схванат, че моите жестове преследват целта да сложат край на могъщото разтърсване на въздуха.