Когато луната се издигна над гората, бях събуден и продължихме пътуването си. Носът на лодката беше покрит с глинест слой, на който запалихме огън. Той ни закриляше срещу насекомите и ни подсигуряваше преимуществото да набождаме и печем риба. Рохл е много богата откъм тази страна. В особено изобилие се въди един по-дребен, много вкусен вид сом.
Гребахме цялата нощ. Когато на утрото вятърът се пробуди, бе издигнато платното и предоставено на един моряк, докато другите налягаха криво-ляво в лодката да поспят. После отново загребахме, в най-жежкото време по пладне пак плавахме под платно, по-късно греблата наново влязоха в ход и ето как изминахме едно толкова значително разстояние, че според моята карта търсеното маийех Семкат трябваше да е съвсем наблизо. Един от помилваните асакери на Ибн Асл беше идвал вече насам и ми бе казал, че нямало как да пропуснем входа на маийех, защото малко преди него обичайният лес преставал, за да бъде заменен от една представителна гора от делеб.
Палмата делеб редом с финиковата палма е най-красивата палма на Северна Африка. Тя има високо, стройно стебло, което по средата се издува тумбесто и после постепенно пак се изтънява. Формата му напомня колоните на някои древноегипетски строежи. Гъстата корона се състои от безчет тъмнозелени перести листа, които много приличат на тези на палмата дом. В зряло състояние плодовете имат портокалов цвят и достигат големината на детска глава. Дървесината се употребява предимно за изготвянето на леки лодки и като хромел за зърнени култури.
Вечерта беше вече близо, когато се появи сочната зеленина на една делебска гора. Гребахме край нея половин час, сетне надясно се разклони един речен ръкав. Когато го последвахме, се оказа, че той скоро се разшири до един широк, езероподобен басейн. Това беше маийех Семкат, нашата цел.
По време на пътуването си не бяхме мернали никакъв човек и като че не следваше да се очаква и тук някаква среща. Загребахме навътре в маийех, чиито брегове можехме най-напред да обглеждаме съвсем отблизо. После те толкова се разединиха, че ние, за да можем в случай на необходимост по-бързо да пристанем, се придържахме към десния. Докато се плъзгахме близо до сушата, аз претърсвах с поглед брега за следи, от които да заключа за наличието на човешки същества, но дълго време без успех. Времето на краткия здрач наближаваше и аз вече бях писал идната нощ като изгубена за нашата цел, когато забелязах едно странно, гилотиноподобно съоръжение, издигнато на няколко крачки от брега. Една дълбоко вдълбана от ходене пътека водеше между двата странични дирека и под напречната разпънка. На нея бе окачено към тежък камък едно късо желязно копие, имащо връзка с дълго въже. Другият край на въжето бе закрепен към лек тръстиков сноп. Върхът на копието беше снабден с контракука.
Това съоръжение беше капан за хипопотами. Хипопотамът впрочем в никой случай не е миролюбивото животно, както понякога бива описвано. То напада човека във водата често даже непредизвикано. Ранено е дваж по-опасно. То се потапя и връхлита после отдолу нагоре, за да преобърне лодката на врага и сдроби противника между широко зейналите челюсти. Ето защо по възможност негърът го избягва във водата, но пък толкова по-усърдно го дебне на сушата, понеже месото и особено сланината на това животно са търсен деликатес. Даже белите считат сланината за вкусна и възхваляват езика.
Речният кон пребивава денем във водата и се изкачва през нощта на сушата, за да си похапва сочни растения. Особено обича да ходи в полетата със захарна тръстика и други насаждения, в които причинява големи опустошения, понеже изпотъпква поне толкова, колкото изпасва. Той си има, както почти всяко диво животно, определена пътека, от която ежедневно се възползва, докато някоя причина не го принуди да я изостави. На тази пътека негрите поставят своите капани — висящи копия или харпуни, утежнени с камък, за да придобият по-силен, дълбоко проникващ удар. Капаните са така нагласени, че животното да освобождава харпуна от спусъка дори с най-леко докосване. Той пада и се забива дълбоко във врата или гърба на животното и поради обратната си кука не може да бъде отърсен. Раненото животно се хвърля във водата и полека-лека умира от загуба на кръв. Трупът не изплува веднага на повърхността, а често остава дни наред под водата. Тъй като в онези райони разлагането настъпва бързо, месото би било изгубено, ако харпунът не е, както вече отбелязах, снабден с дълго въже, за което е вързано снопче тръстика. Снопчето не може да потъне. То плава на повърхността и показва на търсещите къде се намира поразеният дивеч.