За щастие теренът беше подходящ за едно такова разставяне, защото между нас и хълма лежеше една ширна морава, която, както по-късно чухме, била подобно нашите събори увеселителното място на населението на Вагунда. Ние намерихме време да се разгърнем там по описания начин, начело Рейс Ефендина, вляво от него Воат и вдясно аз. Покрай Рейса се навърташе преводачът Агади, та в случай на нужда да е веднага под ръка. Аз също се сдобих с адютант, защото очилатият младеж смушка вола си до страната на моя и ми се ухили многообещаващо, от което разгадах, че има да изпълнява край мен важна и полезна служба. Той всъщност не притежаваше животно, но бе обсебил един свободен товарен вол, за да може да се представи съобразно новия си сан.
Когато гохките достигнаха споменатата морава, също се съсредоточиха в две вълни и се впуснаха после към нас начело с вожда си, размахвайки оръжия и крещейки. Те бяха пеша. Оръжията им се състояха в копия, саби, ножове, боздугани, лъкове и стрели. Неколцина от тях, разбираемо и вождът, имаха кремъклии. Последвалите сега движения се състояха в това, че гохките проникнаха търчешката в нашите редици, а ние се врязахме яздешком в техните. Най-главното в цялата работа беше гюрултията. Който имаше пушка, стреляше на поразия. Другите размахваха оръжия със страховити жестове, но всички се деряха, крещяха и виеха, сякаш бяха откачили. Аз също допринесох в значителна степен своята лепта към тоя прекрасен концерт и после в продължение на няколко дена страдах от пресипнало гърло. Онзи, който пътува колкото мен, трябва да може да извива трели със славеите и да надига вой заедно с вълците, иначе навсякъде ще предизвиква недоволство.
След като в продължение на четвърт час се бяхме посвещавали с благородно въодушевление на тези движения и гласови изпълнения, двете партии спряха по заповед една срещу друга. После вождът на гохките тръгна с много поклони към Рейс Ефендина, виеше снага ту надясно, ту наляво, сякаш страдаше от някакви много силни конски колики, въртеше очи, кършеше ръце, рипваше няколко крачки напред, сетне отново назад, изшилваше винтовидно врат като някоя кокошка, която се тъкми с клюна да снася яйца, движеше нагоре-надолу адамова ябълка, като да се е задавил с кост и най-подир тръсна на бял свят онова, което трябваше да си дойде на бял свят, а именно една реч, която трая може би четвърт час, и която ме заплени най-вече с това, че поради своята дължина не можеше да ни бъде преведена. Когато последната дума бе отзвучала, гохките го избиха на умопомрачителен ликуващ крясък, в който ние се включихме с всичка сила.
Сега настъпи важният миг, в който нашият обергенерал трябваше да отговори. Той се приготви за целта с едно благотворно покашляне, позволи на устата си да изтръгне късо, изящно звучащо изречение и включи след това мъдра пауза, за да предостави на Агади време за превод. Сетне заниза — все в обаятелно редуване — няколко други изречения и паузи, додето стигна до зряло обмисленото убеждение, че трябва да тури край на своето красноречие. Той даде с вдигната ръка знак, приканвайки ни да напънем до краен предел гласните си струни. За съжаление обаче добрият Рейс Ефендина не бе съумял ни себе си, ни някоя друга персона да въодушеви, защото резултатът от тая подкана беше една както всеобхватна, така и фрапираща тишина.
Ето как се видяхме надминати от гохките. Техният предводител беше надбягал нашия с безчет конски дължини. Как да се оправи тая работа? Ако трябваше да бъде заличен гнетящият ефект, предизвикан от мълчанието, то се налагаше бързо да се направи нещо. Това ми подсказа моят изтънчен усет и същите усещания бе имал и моят черен адютант, защото подкара напред товарното си животно още преди да съм достигнал до някакво решение, спря пред вожда на гохките, посочи към мен и му изрева два-три пъти едно дълго изречение, от което естествено нищо не разбрах. За щастие Агади ми обясни набързо. Изречението изразявало, че сега аз също трябвало да говоря.
Аз, реч! Тази идея беше превъзходна. Да, гохките щяха да чуят една реч! Колкото по-щурава, толкоз по-добре, понеже колкото по-шантаво се държах, толкова по-дълбоко впечатление щях да създам. Та заставих значи, без дълго да се размислям, вола да полети в най-бесен бяг, извъртях десет-двайсет кръга около главатаря на гохките, надавайки дивия, пронизителен боен крясък на апачите, които толкова често бях чувал, скочих от седлото, пуснах после вола да търчи, накъдето му хванат очите, и спрях пред зяпащия в прехлас вожд на чернокожите, като захвърлих мечкоубиеца на земята, изпружих ръце нагоре и подхванах с надалеч ехтящ гръмовен глас: