— Сега какво, ефенди? Пак в селото ли ще се качим?
— Не. Ще се отправим към Фогуда.
— Към Фогуда? Това е селото на гохките, за което преводачът вчера спомена, когато ни обрисуваше околността. Какви ще ги чиним там?
— Ще доведем помощ за Вагунда.
— Значи не искаш да предоставиш тези неблагодарници на съдбата им?
— Не. Знам, че сами ще си навлекат бедата, ако не им помогна, и понеже отблъскват помощта ми, трябва да ги принудя да я приемат.
— Те не са достойни за това, ефенди! И помисли за опасностите по пътя, който имаме да изминем!
— Защо това предупреждение? Известно ми е, че не се страхуваш.
— От угриженост по теб, не по мен. С теб аз ще ида до края на света, но мой дълг е да те предупредя. Водачът каза, че Фогуда била отдалечена оттук на три пълни дни път. Имай предвид, че ние нямаме ездитни животни и трябва да вървим през вековни гори и тресавища, които не познаваме.
— Преводачът ни указа посоката и описа накратко пътя. Това ми е достатъчно.
— Ти искаш да призовеш жителите на Фогуда да тръгнат с нас насам?
— Да. Фогуда е разположена странично от пътя, по който ще дойде Ибн Асл. Ние ще залегнем с гохките от Фогуда в засада, пропускаме го да мине и го последваме. Тук ще се съсредоточим зад него и ще го връхлетим, когато нападне селото.
— И тоя план се каниш да разясниш на хората от Фогуда? Ами нали и ти също толкова малко като мен познаваш езика им. А пък преводач с нас няма да имаме.
— Разчитам на доброто си щастие. Може би сред тях има някой, който разбира малко арабски, а ако няма, надявам се, да се оправя с езика на знаците и няколко известни ми думи.
— И ти вярваш, че фогудските воини ще ни придружат дотук?
— Убеден съм, тъй като принадлежат към едно и също племе с жителите на Вагунда.
— Е, добре! Ти винаги имаш най-добрите идеи, така че и сегашната сигурно ще е правилна. Хайде да потегляме, защото ще трябва в продължение на три дни здравата да бием крак. Но от какво ще живеем по пътя?
— От плодовете, които ще намираме, и от онова, което ще застреляме. Впрочем вчера ние ядохме толкова много, че аз за днес и утре навярно от нищо няма да се нуждая.
Напуснахме езерото и закрачихме в посоката, от която вчера бяхме дошли, без и един поглед да отправим нагоре към селото, където, изглежда, всичко живо още спеше. Бяхме вървели десетина минути и тъкмо прекосявахме един рехав храсталак, когато чух зад нас някакво пъхтене, подобно това на някое куче, което е изгубило господаря си и уплашено търси дирите му. Обърнах се и взех карабината готова за стрелба. Бяхме преследвани, ала нямаше, както скоро видях, от какво да се страхуваме, защото нашият преследвач не беше някой друг, а длъгнестият Селим, който бързаше подире ни с исполински крачки, та чак дългата му одежда се ветрееше зад него.
— Стой, ефенди, стой! — викна, като ме съгледа. — Накъде се каните да вървите?
— Първо кажи накъде самият ти си се запътил!
— Накъдето и вие! — отговори той, като спря, кашляйки, при нас.
— Остани си тук, в името на Аллах. Не се нуждаем от теб?
— Не? От мен, най-храбрият герой?
— От теб, носителят на нещастия! Колчем съм те вземал със себе си, все си ми докарвал беля.
— Аллах, Аллах! Ама не говори така, ефенди! Всичките ми стъпки са следвани от благополучие и благословия. Защо не искате да останете? Защо снощи напуснахте селото?
— Защото намерих неблагодарност.
— Чух го и асакерите съжаляват, защото те обичат. Те се надяват днес да се върнеш. Аз се надигнах рано-рано от постелята, за да те подиря, защото съм твой естествен закрилник и защитник. Взех си ножа и пушката, та да напусна селото. Таман стъпих на открито и ви видях. Викнах, ама вие не можахте да чуете, и тогава хукнах подире ви.
— За да се върнеш веднага пак!
— Не, ефенди. Идвам с вас.
— Аз пък ти заповядвам да се върнеш при Рейс Ефендина! Ние отиваме срещу опасности и ти не си ни нужен.
— Така само ти си мислиш. И ако действително ме пропъдиш, ще тичам отдалеч след вас!
Тогава Бен Нил застана на страната на Селим и помоли за него. Какво да правя? Верен беше старият вагабонтин, ала навсякъде носеше кутсуз и само кутсуз. Трябваше ли да споря безполезно тук с него? Знаех, че така или иначе, ще тръгне след нас. Ето защо реших, наистина, крайно неохотно: