Аз си казах, че ако джангехите познаваха истинското положение на нещата, нямаше да следват толкова драговолно сегашния си предводител. По скоро стоеше да се очаква, че в този случай те биха се възпротивили да му се подчиняват. Аз бях дори убеден, че тогава щяха поне опит да направят да ни освободят.
Ето защо реших да ги предупредя въпреки опасността, която при това ме заплашваше. Ама как да я свърша тая работа, след като не можех да се разбера с тях! Събрах в мисли моя оскъден запас от техни думи и скоро намерих и възможност и да го вкарам в употреба.
В продължение на повече от час се бяхме придвижвали по открита земя и сега видяхме пред себе си в края на кръгозора отново гора. Оттам се върна един от съгледвачите, за да направи едно съобщение на предводителя на предния джангехски отряд. Този после дойде да го предаде на Ибн Асл. Това стана на джангехски език, който Ибн Асл, както сега чух, добре разбираше. Те поговориха късо време помежду си. Когато сетне джангехът поиска да се върне при своето отделение, аз му викнах:
— Ибн Асл анадж рехм, бадд гину шейк кодор, шейк анд вирт, афед рахн…
Тези заети от джангехски и нуехърски език думи означаваха горе долу: Ибн Асл е негодяй, той искаше да убие вашия шейк, шейкът е сега при нас като наш приятел… По-нататък не стигнах, защото Ибн Асл сграбчи шебаха ми, дръпна го, от което се стоварих на земята, и ми кресна гневно:
— Мълчи, кучи сине, най-жалък от всички лъжци! С камшика ли искаш да ти затъкна зурлата?
Той издърпа хипопотамския камшик от пояса си и ме удари, тъкмо когато поисках да се изправя, с дръжката така по главата, че почти изгубих отново съзнание. После даде заповед на джангеха да се отдалечи. Мъжът се подчини, и то по начин, от който добре схванах, че не придаде на думите ми желаното значение.
— Ако само още един-единствен път заговориш с някой джангех — продължи да се кани Ибн Асл, — ще ти тикна един парцал в устата!
Тази закана той със сигурност щеше да изпълни и тъй като не е удоволствие цял ден или и още по-дълго да имаш запушалка в устата си, реших да не го дразня по тоя начин.
Скоро достигнахме гората. Беше доста мрачно в нея, защото дърветата растяха нагъсто, а следобедът вече клонеше към края си. Измина половин час, додето я пресечем. После отново излязохме на открита равнина. След още четвърт час вечерта настъпи, ала въпреки това шествието ни остана в движение, докато стана може би осем часът. Тогава спряхме, понеже се натъкнахме на съгледвачите, които ни бяха очаквали тук. От това заключих, че сме стигнали в близост до село Фогуда. Звездите още не светеха достатъчно добре, за да ми позволят да различа както трябва местността, в която се намирахме. Въпреки това забелязах поне дотолкова, че лагерувахме между храсти, предлагащи добро скривалище на ловците на роби.
Ние тримата пленници бяхме отвързани от седлата. В замяна ни свързаха отново краката. Бяхме принудени да легнем, което ни причини големи неудобства, тъй като на никого не му хрумваше да ни снеме шебахите. Освен това при нас седнаха да ни пазят трима мъже. Шетнята наоколо беше много оживена и все пак почти безшумна. Огньове не бяха запалени, но дрънкането на оръжията и звънтенето на веригите ми каза, че негодяите се подготвяха за нападението на селото.
Аз си блъсках главата с въпроса дали не е възможно да спася клетите чернокожи, или поне да ги предупредя. Може би селото беше толкова близо, че жителите да са в състояние да чуят един предупредителен вик? Понечих да изкрещя, ала си казах от друга страна, че залагам живота си на карта. Но пък цената на залога ми се струваше възнаграждаваща: един човешки живот срещу този на толкова много. Стига да знаех само, че ще постигна възнамерявания резултат, то на драго сърце щях да рискувам живота си. Вярно, от него зависеше още много повече. Та нали исках да спася гохките във Вагунда, а с тях и Рейс Ефендина и хората му. Само че това щеше да ми е невъзможно, ако бъдех убит. Какво тогава да правя?
Тези мисли и съображения ме измъчваха. Забелязах, че джангехите потеглиха. Късо време по-късно ги последваха белите асакери. Само неколцина от тях останаха редом с нашите пазачи като надзор за воловете. Времето напираше. Моят страх за застрашеното село растеше от минута на минута. Де само едната ръка, едничката да ми бе свободна? Опитах в тъмнината да изхлузя белезниците, ала не ми се удаде. Следствие дневната жега и тежкия преход ръцете ми бяха толкова изпотени и подпухнали, че всичките ми усилия бяха напразни.
Приблизително четвърт час след тръгването на ловците на роби моето вътрешно неспокойствие достигна такава висока степен, че повече не можех да издържам. Трябваше да предупредя, пък да става после с мен каквото ще. Сложих ръце като фуния около устата, поех дълбоко дъх, за да придобие викът ми необходимата сила и нададох онзи вой, с който дивите орди придружават бойните си нападения. Сторих го два, три пъти едно след друго, без нашите пазачи да ми попречат. Един от тях се изхили.