— Аз се огледах и открих едно, което се намира на половин час оттук. Ако не палим огън, няма начин да бъдем открити от Вагунда.
— Води ни тогава! Там ще останем само за късо време, тъй като нападението ще се проведе още преди полунощ.
— Господарю, позволи ми да ти обърна внимание, че жителите на селото имат гости. Борите и асакерите на Райе Ефендина са при тях, а където са отседнали гости, хората късно отиват да си лягат.
— Това действително е вярно. Впрочем хората спят между полунощ и изгрев слънце най-здраво. Може би ще нападнем едва по онова време. После ще пратя още един съгледвач. Сега напред!
Подкарахме към водата и от другата страна на брода се насочихме към селото. След около половин час завихме, водени от разузнавача, към гората, в която той беше скрил вола си. Дърветата бяха яки и високи и отстояха далеч едно от друго. Пристигнал между два храсталака в подлеса, водачът обясни, че тук било най-доброто място за бивакуване.
Слязохме и ние тримата веднага се сдобихме с шебахите. Бяхме пристигнали тъкмо навреме, защото вечерта започна сега да спуска своето мрачило. Воловете бяха вързани. Няколко мъже разпънаха шатрата на предводителя. Тъй като ние освен дето носехме шебах и ръчни окови, бяхме и с вързани крака, хората явно мислеха, че не е необходимо да ни обръщат кой знае какво внимание. Можехме несмущавано да говорим помежду си.
— Много зле стоят нещата, ефенди — каза Бен Нил. — Първо Селим и аз носехме само ремъци. Сега ни курдисаха и пранги. Това е лош знак. Ние сме изгубени.
— О, не! Нещо трябва и ще се случи за нашето спасение.
— Че какво пък? Аз не мога да направя нищо, Селим — също. А теб пак ще те вържат в шатрата. Какво може да се случи при това положение?
— Е, ако не нещо друго, то ще се случи поне едно — аз ще се нахвърля върху Ибн Асл.
— Невъзможно! Та нали ще си вързан!
— С шебаха към шатровия прът, да. Но ако се надигна, ще изтръгна пръта и съборя шатрата. Би ме учудило, ако не ми се удаде после да докопам Ибн Асл.
— Какво ще ни помогне това?
— Твърде много. Имам ли го веднъж между ръцете си, то определено вече няма да го изпусна.
— Само че нас ще ни убият!
— Може би не. В моите ръце този човек ще бъде заложник, срещу който можем да се изтъргуваме.
— Ти си вързан и без оръжия, докато оня дори в съня има нож у себе си. Ако ти въпреки оковите го приклещиш, той ще те намушка.
— Аз ще го склещя веднага така, че изобщо да не помисли за ножа си.
— Де да можехме да говорим с джангехите! Ама и това нищо нямаше да ни ползва. Те са от едно племе, наистина, с хората на Вагунда, ама нали бяха сродени и с жителите на Фогуда, които също принадлежат към гохките, а пък пак ги нападнаха. Видят ли веднъж чернотиите кръв, у тях се губят всякакви чувства и съображения.
Трябваше да прекъснем разговора си, защото дойдоха да ни завлекат в близост до шатрата. Под дървесата владееше само още един полумрак. Аз се възползвах от него да хвърля един поглед върху бивака. Пространството между двата храсталака беше значително по-дълго, отколкото широко. Вследствие на това бивакът имаше тясна, разтеглена форма. Едното крило заемаха белите асакери, другото — джангехите. Помежду двете се издигаше шатрата, но не в средата на бивака, тъй като черните се простираха на по-голямо пространство от белите. Воловете бяха вързани зад храстите. Неколцина джангехи бяха пратени с разни съдове за вода. Трябваше да я вземат — въпреки значителното разстояние — от брода. Когато се върнаха, беше приготвена обичайната каша, с която бях натъпкан и аз. После ме вкараха в шатрата, където бях вързан като вчера. Ибн Асл остана да седи пред входа. Чух го да говори с хората си. Той изпрати двама съгледвачи и заповяда освен това да му донесат вода, тъй като запасът отпреди малко беше свършил.
Мина дълго време, може би час. После мъжът се върна от брода с водата. Ибн Асл пи и остави съда зад себе си в шатрата. Малко по-късно дойдоха разузнавачите. Те доложиха, че в селото царяло голямо оживление и можело да се приеме, че хората нямало толкова скоро да си легнат. Беше толкова тъмно, че макар шатрата да стоеше отворена, не можех да различа никакъв човек. Ибн Асл, изглежда, обмисляше нещата и после го чух да казва:
— Добре ще нападнем едва след полунощ. Стражите са същите като вчера и нека ни събудят в полунощ. Дайте завивките за постелята ми!
Аз буквално поглъщах всяка от тези думи. А сега се вслушвах със затаен дъх във всяко негово движение. Той получи завивките, за да си приготви сам кревата. Съдът с водата му се пречкаше на пътя. Той го отмести встрани, та да не го събори. Когато привърши с приготовленията си, дойде при мен да ми опипа оковите.