— Ефенди — прошепна, — ти си свободен?
— Да. Дръж се спокойно, за да не събудиш никой!
Аз му прерязах ремъка на краката и издърпах колчето на шебаха. Той можеше да се изправи, но трябваше за съжаление още да запази железните белезници.
— Там вдясно лежи вързопът с нашите пушки — нашепна ми. — Подай ми моята! Поне ще мога да удрям независимо от оковите ми!
— Сега не! Ела в шатрата! Джангехите биха могли иначе да те объркат с някой асакери.
— Джангехите? Каква е работа с тях? Как ще им хрумне да…
Аз не го оставих да се доизкаже, а го натиках в шатрата. Селим беше освободен по подобен начин. И ето че най-сетне вдясно от нас нещо започна да се размърдва. Чернокожите бяха научавали в последователност един от друг, че техният предводител Агади е отново тук, че Ибн Асл е бил разпоредил той да бъде убит, и че те самите за своите услуги по-късно щели да бъдат продадени като роби. Те довтасаха тихомълком до шатрата, редом с която лежеше голям куп ремъци и въжета, предназначени за жителите на Вагунда. Взеха от тях колкото сметнаха, че ще им са необходими за връзването на белите асакери.
Сто джангехи и трийсет бели! Бях загатнал на Агади, че по трима чернокожи трябва да се заемат с един асакери, и че нападението трябва да последва върху всички едновременно, за да не се изплъзне никой. Той беше добре впечатил указанието на своите хора и то също така гладко бе изпълнено от тях. Те приближиха безшумно като привидения и всеки трима си избраха своя човек. Да се нахвърлят върху него, да го обезоръжат и вържат, беше работа за няколко мига. Никое грижливо обучено в тая насока отделение не би могло да действа по-добре и по-точно. Не се измъкна ни един-едничък аскери и също така никой не стигна дотам, да употреби някакво оръжие.
Когато всичко отмина, бяха запалени огньове, необходими за една по-добра, цялостна ориентация. Последвалите сега сцени бяха къде забавни, къде трогателни. Забавно ни беше преди всичко на нас, победителите. Бен Нил, Селим и аз бяхме веднага освободени от ръчните окови. Що за физиономии направиха сега белите ловци на роби, виждайки нас тримата сега свободни и в такива приятелски отношения с техните досегашни съюзници! Кълняха и ругаеха, ала напусто. Единствената сетнина от техните грубости беше, че на тях сега в допълнение на ремъците бяха надянати още оковите и шебахите. Такива в наличност имаше достатъчно. Ибн Асл ги беше взел за хората от Вагунда.
Когато бе въдворен необходимият ред, изпратих Бен Нил и Селим да доведат Ибн Асл и пазачите му. Те взеха един шебах и чифт пранги. Тези украшения носеше той, когато го доведоха. Аз изобщо не пожелах да говоря с него, а му показах своето презрение. Но когато той се изперчи пред мен и ми метна един искрящ поглед от изпълнените с ненавист очи, избълвайки в лицето ми една невъзпроизводима хула, скочих все пак разгневено и му се озъбих:
— Мълчи, окаянико! Ти само преди броени часове ме призова да не съм съсипвал заложеното в мен доверие. Аз обещах да сторя всичко възможно от моя страна и сдържах думата си. Сега не с моите, а с твоите възможности се свърши. Аз ти доказах, че Доброто е винаги по-могъщо от Злото, и завинаги приключих с теб. Рейс Ефендина ще ти издаде присъдата.
Как прекарахме малкото часове до заранта, човек може да си представи. Най-гълчалив беше отново Селим, който принуждаваше всеки да го изслуша, че бил най-големият герой във всемира.
Когато започна да се развиделява, бяха оседлани воловете, понеже аз бях наумил да изпълня един забавен номер. Багажът и пленниците бяха натоварени, след което се качихме и ние на седлата. Напуснахме гората и потеглихме към езерото. С бавна и тържествена езда заобиколихме водния басейн. Будните вече жители на селото ни сметнаха за очакваните врагове и нададоха силен боен крясък. Събраха се на големи тълпи пред ограждението и бяха строени от техния главнокомандващ Рейс Ефендина в няколко отделения. Когато те се понесоха надолу по баира, за да ни „натикат в езерото“, както той се беше изразил, пратих аз насреща им храбрия Селим на гърба на един як вол. Никой друг език не бе толкова подходящ за една такава задача, както този на „най-големия герой на всемира“. Той беше дошъл, видял и победил и този път, досущ както винаги. Едва го разпознали хората и чули първите му думи, то бойните дружини изпаднаха в безредие, дисциплината отиде по дяволите и всичко живо се юрна мешано по надолнището, за да се диви и мае над чудото на новия ден. Всеки искаше да говори с мен, а аз нямах време да отговарям, тъй като цялото ми внимание бе ангажирано от задачата да браня Ибн Асл. Ако не го бях сторил, той буквално щеше да бъде разкъсан на парчета. По моя заповед асакерите на Рейс Ефендина сключиха около него и бялата му шайка кръг, за да отведат под сигурна охрана победените горе в селото. Джангехите ги последваха, а жителите и жителките на Вагунда тръгнаха да се точат подире им така въодушевено, че никой повече не ми обърна внимание. Аз останах съвсем сам при езерото и след известно време се повлякох бавно нагоре.