Яздещият до мен Халеф ме прекъсна в словото, като хвана юздите на коня ми и го спря.
— Там под дърветата виждам нещо — отговори той, показвайки ми с протегната ръка посоката. — Нещо се помръдна. Не знам дали е човек, или животно.
— Трябва да разберем. Ела бързо насам под дърветата!
Под закрилата на дървесата аз слязох от коня и го предадох на Халеф.
— Остани тук и не мърдай! Аз ще се промъкна дотам, за да видя с кого или с какво си имаме работа. Дръж се тихо!
С готов за удар нож в ръката, аз се запромъквах от дърво до дърво, додето стигнах в близост до въпросното място. Там видях, че имам пред себе си не животно, а човек. Той стоеше до един нискоразклонен бук с протегнати нагоре ръце — защо, не можех да различа. Беше с извърнато от мен лице, ала въпреки това ми се стори познат. Тази фигура, парцаливото сетре, чиито ръкави отчасти липсваха… ако и това не беше Али, обичащият чашката ханджия от Хой, то никога вече нямаше да мога да разчитам на очите си! Но какво диреше той тук? Как се беше озовал ей така сам в тази местност и какво правеше там до дървото?
Сега Али се обърна, повдигна се на пръсти и си нахлузи на шията клупа на един висящ от клона сиджим, който бе вързал здраво горе. Исусе Христе, мъжът искаше да се беси!
— Катера Ходех! (За Бога!) — викнах му аз, като притърчах и му изтръгнах шнура. — Спри! Ти се каниш да се убиеш!
Али се вторачи в мен като отнесен и отговори, сякаш приказваше насън:
— Да се убия? Не, а само обеся.
— Та нали то е все същото! И що за причина пък имаш да извършиш тоя голям грях?
— Причина…? Защо ме питаш…? Кой си ти всъщност…?
При тези въпроси очите му все още изразяваха духовна пустота.
— Кой съм? Че нали ме познаваш! Аз съм Кара Бен Немзи ефенди, който живее при теб в Хой.
Прозвучаването на моето име, изглежда, върна Али на себе си. В погледа му се появи живец, ала гласът му си беше все така глух, като преди.
— Аз трябва да се обеся. Трябва да си отнема живота, защото няма да си получа обратно парите.
— Откъде го знаеш?
— От Шир Самурек.
— От оня ли? Нима си говорил с него?
— Да.
— Кога?
— Преди един час.
— Къде?
— Там горе, под Мусаллах ел Амват.
— Я гледай, значи Капелата е все пак тук! Там ли бивакуват келхурите?
— Да.
— Ако някой от тях е наблизо! Дали не могат да ни чуят, или видят?
— Не. Аз бях прогонен с камшик от тях и никой доникъде не ме е сподирил.
Споменът за камшика върна Али напълно на себе си. Той се тръшна на земята, захлупи лице в шепи и започна горчиво да ридае. Сълзите са целебна вода, когато могат да протекат. Ето защо го оставих да плаче необезпокоявано и викнах Халеф да дойде. Той върза конете и седна после до мен. Когато съдържателят след известно време се поуспокои, аз му изправих главата и казах:
— Самоубийството е ужасен грях, защото човек не може нито да го изкупи, нито да го поправи. Най-малко от всичко обаче трябва да праща човек душата си в преизподнята заради пари. Пък и твоите пиастри още хич не са изгубени!
— Те са изгубени. Шир Самурек ги е отнел на Акил и няма да ги върне!
— Ще ги върне! Обещавам ти, че ще го заставя да ги върне.
Очите му получиха блясък. Той се надигна по-стегнато и попита припряно:
— Това сериозно ли е от твоя страна, о, ефенди? Наистина ли ми го обещаваш?
— Да.
— Тогава хвала и слава на Аллах! Аз съм спасен, защото каквото Кара Бен Немзи ефенди обещае, сдържа, макар Шир Самурек, разбойникът, да го осмя!
— Кога се присмива той, при какъв повод и кога? Можеш ли да ми го кажеш? Можеш ли да си припомниш как си отишъл при него и всичко, което се говори и случи там?
— Ох, ефенди, сега зная всичко точно. Като казваш, че искаш да ми доставиш парите, то остротата на моята памет нараства и сега се сещам за всяка дума!
— Тогава говори! Но бъди кратък, защото времето е скъпоценно. Къде и как се срещна с Шир Самурек?
— Ти знаеш, че препуснах с малкоегунда и няколко души, за да догоним крадеца Акил и му изтръгнем парите. Не намерихме дирята му, ала си помислихме, че за да се озове в безопасност, ще е избягал през персийската граница. Ето защо се насочихме към границата, но в никое селище и къща не чухме някой да го е видял. Така продължихме да яздим почти до пладне, когато трябваше да осъзнаем, че се намираме на погрешен път. Та обърнахме значи конете и поискахме сега да опитаме по посока Рауандуз и Лахиджан. Поради това се насочихме на север, все на север, докато Шейтанът ни отведе на пътя на кюрдите. Те ни обградиха, вързаха ни и ни помъкнаха със себе си насам.