Някой може да ми се присмее, но аз откровено ще призная, че ми стана болно. Аз обичах врания ат, неговият вид будеше жалост у мен и тази жалост ме подтикна към едно рисковано деяние, което за някой друг кон определено не бих предприел. Аз събрах куража да му дам знак, че се намирам наблизо. Знаех, че той веднага ще го разбере. Преди туй обаче се уверих, че келхурите, които седяха при конете, не са отправили вниманието си към мястото, където се намирах. Бях научил врания на няколко сигнала, всеки от които си имаше своето определено значение, и които бяха толкова неочебийни, че иначе не привличаха внимание. Един от тези сигнали беше едно остро, късо, приглушено покашляне, звучащо като сричката „кол“. Кол означава „яж!“ или „храни се!“. Споменатите кюрди говореха шумно и усърдно помежду си, вероятно за Капелата, както заключих от живените им жестове, и аз сметнах, че едва ли ще зачетат късия, бързо затихващ звук. Осмелих се да се покашлям. Мъжете не се помръднаха, те не бяха го чули. Рих обаче имаше остър слух. Той веднага изправи глава в моя посока, а ушите му се насочиха заслушано напред. Очите из един път се разтвориха широко, сухожилията се опънаха, а дългата тежка опашка се изви от корена в грациозна дъга. Тогава аз рискувах повече — изправих се така, че той да може да ме види, ала тутакси се хвърлих пак на земята. Рих ме беше познал. Някой друг кон щеше да оповести сега радостта си с цвилене или биещи на очи движения, Рих обаче беше твърде добре школуван, за да извърши такава грешка. Той остави само ушите си леко наострени, после сведе глава, щипна стиска вейки и… започна да предъвква! Моята цел беше постигната.
Сега аз пропълзях около ливадния език, за да продължа прекъснатата рекогносцировка. Тя не отне много време, защото не бях обезпокояван и по отношение терена нямах никакви препятствия да преодолявам. Скоро познавах най-правия път, водещ отсреща до Капелата, и се изкачих обратно на планинския рид, за да се върна при Халеф. Той не беше очаквал едно толкова бързо разрешение на моята задача и се зарадва на скоростното ми връщане.
— Хамдулиллах (Слава на Аллах) — каза, — дето си отново тук! Аз вече размишлявах кого най-първо трябва да застрелям — шейха или неговите триста келеши. Какво видя и чу? Къде са конете ни и пленниците? Подслуша ли шейха и кога възнамерява той да замъкне беббехите в Мусаллах? Трудно ли ще е да се сдобият десетте хиляди пиастри и ще сполучим ли с хитрост или ще трябва да посегнем към оръжията? Рих…
— Престани с въпросите си! — прекъснах го аз. — Трябва да побързаме. По-късно всичко ще узнаеш. Сега ела!
Взех пушките си и го поведох надолу по хълма към едно място, където, добре скрити между храстите, трябваше да видим келхурите, когато минеха, водейки беббехите към Мусаллах. Малко преди да достигнем мястото, видяхме една меча следа и спряхме. Ама че могъща Баба Меца беше прекосила оттук! Стъпалата бяха от такъв размер, какъвто кажи-речи и при гризли не бях забелязвал, но с много по-къси, притъпени нокти. Това трябваше да е някоя „лейди“ в дълбока старост и недалеч оттук се натъкнахме на стъпките на няколко мечета. Значи щяхме да си имаме работа с мама и нейните деца. За съжаление можехме да посветим само няколко мига на тези дири, понеже точно там, където бяха видими, нямаше никакво прикритие.
Претърсихме значи споменатите храсти, пропълзяхме навътре и дръпнахме клоните над нас така, че ние можехме да гледаме навън, наистина, ала не и да бъдем забелязани. Докато лежахме така един до друг в очакване, Халеф поиска да повтори въпросите отпреди малко. Аз обаче ги отклоних за по-късно и той трябваше да се откаже.
Слънцето вече отдавна беше изчезнало зад планините и започваше да се стъмнява, когато най-сетне видяхме келхурите да идват. Бяха само двайсетина мъже. Шейхът крачеше начело. Зад него двамата беббехи бяха носени от по четирима мъже, а останалите ги следваха. Всички, освен носачите, държаха страхливо пушките си готови за стрелба, защото приближаваха духа-мечка, на който нали като нищо можеше да хрумне да започне обиколката си в по-раншно време от обикновеното. Разбойниците бяха сложили двамата пленници с гръб към коловете и така старателно ги бяха пристегнали с ремъци към тях, че действително бе необходима силата на мечи нокти, за да бъдат отделени без помощта на нож. После ги бяха намазали така обилно с мед, че го виждахме как капе надолу. Един от келхурите носеше още пити — за каква цел, скоро имахме възможността да наблюдаваме.
Ние ги проследихме с напрегнати погледи, докато всички изчезнаха отсреща във вътрешността на Капелата. След десет минути отново излязоха. Трима притичаха край нас като с някаква куриерска задача обратно към бивака, а други тръгнаха, докато останалите чакаха при Мусаллах, бавно и предпазливо към развалините на скалната стена, при което от време на време се навеждаха към земята.