Ние залегнахме в сянката на тези камъни. Достатъчно беше само да надигнем глави, за да обгърнем с поглед цялата вътрешност на Мусаллах. Не видяхме нищо друго освен развалини, купища отломъци и зидове. Тук не се мяркаше също и най-малкият предмет, от който да се заключи за някогашната цел на постройката. Големи камъни и дребен камънак лежаха разпръснато по земята и само по задната страна, скалната стена, забелязах изронени линии, изсечени вероятно с длето, и ако бледата, несигурна светлина не ме подвеждаше, трябваше да се четат на гръцки шрифт като „Кирие“. Кирие елеисон! (Господи, смили се!) Никой надпис не можеше по-добре да подхожда на тази арена на заколението на преданите на вярата християни! И не по-малко подходящи бяха словата за картината, която се предлагаше сега на очите ни.
Келхурите бяха забили на заден план в земята коловете, към които бяха вързани двамата беббехи, и така ги укрепили долу с тежки камъни, че да не могат да ги разклатят. Бяха го сторили много вероятно с цел удължение на предсмъртните им мъки. По тоя начин мечките щяха да започнат своето потресаващо деяние от краката на жертвите. Беббехите още носеха дрехите си и бяха омотани с ремъци и въжета. Намазаните им с мед лица едва можеха да се различат. Той се стичаше и капеше от тях, образувайки малки локвички. Беббехите, изглежда, напразно бяха напрягали всичките си сили да разкъсат вървите. Те бяха така изтощени от усилията, че на първо време чувахме само морни въздишки. После от устата на Акил прозвуча едно тежко проклятие срещу келхурите.
— Не кълни тях, ами се оплаквай от себе си! — назида го неговият син. — Те само упражняват над нас отмъщението, към което си ги предизвикал.
— Трябваше ли обаче да си отмъстят по тоя ужасен начин? — възрази инатливо старият. — Нямаше ли да е достатъчно наказанието, ако чисто и просто ни бяха застреляли?
— Не! Ти да не би преди две години също само да си застрелял келхура, или го затвори в дупката, оставяйки го бавно да умре от глад? Той е трябвало да чезне от глад, а ние ще бъдем изядени. Това е отмъщението на Шир Самурек — справедливо спрямо теб, но несправедливо спрямо мен, защото аз не съм виновен за смъртта на онзи мъж. Когато е умрял, аз съм бил в Кахира, далеч от Кюрдистан. Защо ли Аллах е отредил да бъда твой син и да изтегля докрай сетнините на твоите дела и щуротии!
— Кръвното отмъщение се предава от член на член. То е закон на Аллах, така че не бива да се окайваш.
— Аз не говоря за кръвното отмъщение, а за серсемлъците ти!
— Серсемлъци? Как може един син да се одързости да изрече такава дума на баща си!
— Може, когато тя съдържа истината! Не беше ли повече от серсемлък, дето въпреки витаещото между вас кръвно отмъщение си отишъл при келхурите да им предложиш кон, който нито ти е принадлежал, нито се е намирал в ръцете ти? Не можа ли да предвидиш, че ще те задържат и после ще задигнат коня? Само ти си ги навял на мисълта да яздят към Хой и на теб единствено лежи вината, че аз им паднах в ръцете!
На този справедлив упрек баща му отговори с едно дълбоко и болезнено изпъшкване, ала опита после да го обезсили с насрещно оплакване:
— Ти говориш за моите серсемлъци, но не за своите! Най-голямата грешка, направена в случая, извърши ти!
— Че какво?
— Чрез това, че ти скимна да наръгаш Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Макар да желая Аллах да ги прокълне, налага се все пак да призная, че те са мъже, от които човек трябва десет пъти повече да се страхува, отколкото от кой да е друг враг. Жребецът на ефендито има неоценима стойност и поради това съм готов да положа най-свети клетви, че той следва келхурите, за да си върне ата. Да, бях се заклел, че той вече е може би наблизо и е видял какво сториха келхурите.
— Такова убеждение имам и аз — изрази съгласие Сали. — Може би той дори вече знае, че сме вързани тук в Мусаллах, за да бъдем изядени от мечките. На това се крепи единствената надежда, която ни остава!
— Ти напусто се надяваш! Ако не беше опитал да го намушиш, то щях да ти дам право. При това положение обаче той няма заради един враг, който е поискал да го убие, да се подхвърли на опасността самият да бъде разкъсан от мечките.
— От мечките Кара Бен Немзи ефенди не се страхува, това ние знаем. И ако той ти прости открадването на коня, то няма да пита и за ножа, който изтеглих срещу него. „Един християнин не познава отмъщението, защото Бог е разплатникът“, каза той, като ми върна оръжието. Ако той е тук и е узнал в каква беда се намираме, ще последва повелите на своята вяра и ще ни спаси!