Първите двама гастрономи набързо олизаха локвичките. Те забелязаха, че сладостта продължава нагоре и се надигнаха, поставяйки лапи по стъпалата и прасците на Акил. Този вече не крещеше. Той ревеше!
— Ох, скъпи сихди, трябва да влезем, иначе ония са изгубени! — настоя Халеф полугласно.
Той поиска да се изправи, ала аз го натиснах надолу и повелих:
— Остани! Още не зная къде е артисала старата мецана, тя може да ни сграбчи изотзад!
Заслушах се в нощта, но не можах нищо да чуя, понеже беббехите пуснаха гласовете си сега толкова екливо, че сигурно се чуваха чак отсреща в бивака на келхурите. Отсъствието на мецаната ми внушаваше опасения. Вярно, малките отдавна бяха отвикнали от нейната гръд, но да ги остави да бродят самостоятелно и без надзор в нощта, това старата със сигурност не би направила, без вниманието й да е било отклонено към нещо важно. Дали носът й не беше се натъкнал на нашата следа? Или й създаваха грижи многобройните дири на кюрдите?
— Сниши се съвсем и не мърдай! — предупредих Халеф. — Старата може всеки миг да дойде иззад ъгъла!
Полуизтеглил ножа от пояса, аз хванах тежкия мечкоубиец за цевите, готов за удар. Моето опасение не беше ме подвело. Един по-светло изглаждащ на нощната тъма силует с исполински размери започна да се изнася бавно иззад зида. Вече си мислех, че ето го мигът, в който ще се реши — мецаната или аз! Но ето че кресчендото на беббехите беше заглушено от един звук, който не беше нито ръмжене или скимтене, нито подсвирване или изскрибуцване и все пак всичко това едновременно и аз веднага видях фигурата да изчезва. Един бърз поглед във вътрешността на Мусаллах ми подсказа причината: двете мечки, изправени до Акил, бяха изпаднали в тупаница и се обработваха с лапи, при което Акил също не оставаше пощаден, и то удвояваше неговия рев. Мецаната наистина бе възнамерявала да споходи мен и Халеф, ала от грижа по малките бързо се бе обърнала и сега се появи на вратата.
Човек почти би могъл да я сметне за полярна мечка, ако главата й беше по-дълго, а муцуната — по-остра. Тя беше кажи-речи чисто бяла, с дължина далеч над два метра и метър и половина височина при холката — едно рядко голямо и силно животно. Едното ухо на мецаната липсваше. Вероятно го беше изгубила в битката с господин съпруга или някой съперник. Звярът постоя само за миг неподвижен. Но това беше достатъчно да се види, че един лек удар на предната му лапа стигаше да повали и най-силния мъж. Неговият вид изпървом отне дъха на двамата беббехи. Затова пък после изригнаха толкова по-силно.
— Аллах, Аллах! — закрещя Акил. — Сега то е тук, чудовището! Сега тя е тук, смъртта! Сега вече няма никакво спасение!
И по същото време синът му виеше:
— Това е духът на свещеника, който ще ни изяде! Това е пастта на смъртта, в която ще изчезнем! Помогни ни, о, Аллах! Помогни ни, о, Пророк на всички вярващи! Спаси ни, о…
— Мълчи! — прогърмя към него баща му. — С могъществото на Пророка е свършено! Помисли…
Не го изслушах по-нататък, защото мигът за действие беше настъпил.
— Остави ме да вляза първо сам, иначе ще ми се пречкаш на пътя, Халеф! — заповядах на хаджията, като се изправих.
Карабината оставих да падне, в случая тя с нищо нямаше да ми е полезна. В замяна стиснах ножа между зъбите и вдигнах мечкоубиеца, но не за удар, а най-напред за сблъсък, защото сега знаех какво ще последва. Мецаната се завтече с две-три бързи движения към дърлещите се малки и ги отхвърли с един внимателен удар на лапата настрани. После се изправи бавно и застрашително пред Акил, който се разпищя за помощ, изпълнен с ужас:
— Помощ, о, Боже на християните! Помощ, о, Иса Бен Мернем, тук никой друг не може да ни помогне!
И в същия смъртен страх Сали скимтеше:
— Спаси ни, о, Разпнати, спаси ни! Няма сила на небето и земята освен при теб единствено…
Повече не чух, защото в този миг животът ми изцяло зависеше от моите очи и пестници. Изстрелях се над споменатите камъни вътре и блъснах с тежкия приклад мецаната в ребрата под вдигнатите предни лапи, от което тя падна настрана. Това бях възнамерявал, защото само в това положение ми предлагаше тя муцуната си за зашеметяващ удар. Черепът беше прекалено дебел за целта. Още докато падаше, аз вече издигнах високо приклада за удар. Той изсвистя надолу и улучи така добре, че страшилището изпъна неподвижно четирите си крака. Аз знаех добре, че това зашеметяване бързо ще отмине. Захвърляйки пушката, грабнах ножа от устата… две, три бързи намушквания до дръжката между известните две ребра, после отскочих настрани и се прекатурих през младите мечки — не бях имал друга възможност да се отклоня. Събрах отново сили и сега видях, че Халеф ме бе последвал по-бързо, отколкото трябваше. Беше сграбчил близо до мецаната едно от малките, което замахваше срещу него, така че той не намираше възможност за сигурен удар на ножа си. Аз се втурнах към него и го дръпнах назад.