После всеки взе голяма кварцова буца и я разцепи на две с помощта на тежък камък. Започнаха да изчукват дълги тънки парчета от кварца. Обръщаха буците и удряха неуморно, докато не направиха по дузина остриета.
Продължаваха да работят — единият живял преди стотици хиляди години, другият пък крайният изтънчен продукт на човешката еволюция, създаден от най-висшата цивилизация (от гледна точка на технологията) на Земята и всъщност един от последните човеци на планетата, ако можеше да се вярва на разказите за станалото.
Изведнъж Фригейт изрева, подскочи и се затътри наоколо, стиснал здраво левия си палец. Един от ударите му не улучи каквото трябваше. Казз се ухили и оголи зъби като надгробни камъни. Той също стана и тръгна през тревата със странната си търкаляща се походка. Върна се след минути с няколко бамбукови пръчки — едните със заострени краища, другите обикновени. Седна да обработва една от пръчките, докато разцепи единия край и втъкна издяланото триъгълно острие на брадва. Върза го с дълги стръкове трева.
След половин час групата беше въоръжена с издялани камъни, брадви с бамбукови дръжки, ножове, копия с каменни върхове или със заострен край на пръчката.
Фригейт вече не се оплакваше от болки в ръката, кървенето престана. Бъртън го попита как е стигнал до такова майсторство в обработката на камъни.
— Бях антрополог-любител. Мнозина — поне относително — имаха хоби да се учат как да правят оръжия и инструменти от камък. Някои от нас станаха доста сръчни, макар че не вярвам някой да се мереше по бързина и умения с майстор от неолита. Нали онези момчета цял живот това са правили. А аз между другото знам доста и за обработката на бамбука, така че мога да бъда полезен.
Потеглиха обратно към реката. Поспряха за малко на върха на висок хълм. Слънцето светеше почти точно над главите им. Можеха да огледат реката на много мили и в двете посоки, а и да надникнат оттатък, на другия бряг. Бяха твърде далече, за да различат някакви фигури през широката цяла миля река, но виждаха, че и там са пръснати гъбоподобните камъни. Релефът от другата страна беше същият като отсам. Поле с ширина около миля и може би две и половина мили хълмове в подножието на планината, гъсто обрасли с гора. Над тях — отвесното лице на недостъпната черна и синьозеленикава скала.
На север и на юг долината продължаваше направо около десет мили, после завиваше и се губеше от погледа.
— Тук изгревът идва късно, а залезът — твърде рано — каза Бъртън. — Е, трябва да използваме по-добре светлите часове.
В този миг всички подскочиха, а неколцина не сдържаха виковете си. От всяка каменна гъба се надигна син пламък, изригна на поне двайсетина фута и изчезна. След няколко секунди долетя далечен гръм, който отекна в планината зад тях.
Бъртън сграбчи в ръцете си момичето и се забърза надолу по склона. Поддържаха ускорения ход, но бяха принудени от време на време да си поемат дъх. Въпреки това Бъртън се чувстваше превъзходно. Минаха толкова години, откакто си позволяваше така да прахосва силата на мускулите си, и не искаше да губи усещането. Едва можеше да повярва, че доскоро лявото му стъпало бе подуто от гной, а сърцето му биеше лудо от най-късата стълба.
Навлязоха в полето и продължиха да подтичват, защото виждаха вълнението около една от гъбите. Бъртън ругаеше изпречилите се на пътя му и ги разбутваше. Гледаха го кръвнишки, но никой не посегна. В един миг се озова насред празното място около основата на гъбата. И видя какво бе привлякло вниманието на хората. Освен това го помириса.
Зад него Фригейт промърмори:
— Боже мой! — Опита се да повърне на празен стомах.
Бъртън бе видял премного през живота си, за да го засегне лесно грозната гледка. Освен това умееше да прекрачва встрани от действителността, ако нещата станеха твърде мрачни или болезнени. Понякога правеше това, с усилие на волята. Но обикновено ставаше несъзнателно. И този път съзнанието му се отдръпна инстинктивно. Трупът лежеше на хълбок под ръба на горната издадена част на камъка. Кожата беше напълно обгорена и оголените мускули — овъглени. Носът, ушите, пръстите, половите органи бяха изчезнали.
Наблизо една коленичила жена мрънкаше молитви на италиански. Имаше огромни черни очи, които биха му се сторили красиви, без червенината и сълзите. Впечатляващото тяло веднага би погълнало цялото му внимание при други обстоятелства.
— Какво се случи? — попита той.
Жената спря молитвата и го погледна. После стана и зашепна:
— Отец Джузепе се облягаше на този камък. Каза, че бил гладен. Не виждал смисъл да го възкресяват от мъртвите само за да умре от глад. Аз му казах, че няма да умрем, как бихме могли да умрем? Нали ни вдигнаха от гробовете, значи ще се погрижат за нас. А той каза, че може и да сме в ада. Щели сме вечно да ходим голи и гладни. Помолих го да не богохулства, поне той сред всички нас не би трябвало да богохулства. Но той се оплака, че не това бил говорил четиридесет години на хората и после… после…