Бъртън изчака две-три секунди и я подкани:
— И после?
— Отец Джузепе каза, че нямало адски огън, но би го предпочел пред вечния глад. След това изскочиха пламъците и го погълнаха, шумът беше като от гръмнала бомба, след това вече беше мъртъв, изгорял до смърт. Беше ужасно, ужасно.
Бъртън мина на север от трупа, за да духа вятърът в гърба му, но и така му прилошаваше от смрадта. И не толкова миризмата го смущаваше, колкото идеята за смъртта. Едва преваляше първият ден на Възкресението и ето — първият мъртвец. Нима възкресените бяха отново уязвими за смъртта, както на земята? И ако беше така, какъв смисъл имаше всичко?
Фригейт се справи с напъните на своя празен стомах. Блед и разтреперан, той дойде при Бъртън. Стоеше с гръб към мъртвия мъж.
— Не е ли по-добре да се отървем от него? — каза той, сочейки през рамо.
— И аз така мисля — невъзмутимо отвърна Бъртън. — Обаче за съжаление кожата му е унищожена.
Ухили се на американеца. Фригейт му отговори със смаян поглед.
— Ето така — каза Бъртън. — Хванете го за краката, аз ще поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.
— В реката? — повтори Фригейт.
— Дааа. Освен ако искате да го занесете до хълмовете и там да изчовъркате с камък дупка за него.
— Не мога — изпъшка Фригейт и се отдалечи.
Бъртън го изгледа с погнуса и махна на прачовека. Казз изръмжа и пристъпи напред към трупа с особената си походка — опираше се на земята с външните ръбове на ходилата си. Наведе се и преди Бъртън да хване обгорелите чуканчета на краката, Казз вдигна мъртвото тяло над главата си, направи няколко крачки към водата и го хвърли. То потъна, но течението го завлече покрай брега. Казз реши, че това не му харесва. Навлезе навътре до кръста и се потопи под водата за около минута. Явно избутваше трупа към дълбокото.
Алис Харгрийвз гледаше ужасена.
— Но нали ще пием от тази вода!
— Реката ми се струва достатъчно голяма да се пречисти — каза Бъртън. — Както и да е, ще си имаме твърде много грижи, за да обръщаме внимание и на санитарните норми.
Бъртън се обърна, защото Монат го докосна по рамото и показа:
— Вижте там!
На мястото, където би трябвало да е тялото, водата кипеше. Внезапно сребристобяла перка се подаде над повърхността.
— Както виждате, вашите тревоги за заразяването на водата са напразни — каза Бъртън на Алис Харгрийвз. — В реката има лешояди. Чудя се… чудя се доколко е безопасно да се плува в нея.
Поне прачовекът се измъкна от реката, без да го нападнат. Стоеше пред Бъртън, тръскаше капките от обезкосменото си тяло и показваше в усмивка грамадните си зъби. Беше страховито грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които вече се оказаха полезни в този свят на първобитни условия. И би било дяволски добре човек да го има зад гърба си при схватка с врагове. Макар и нисък, от него лъхаше чудовищна мощ. Масивните кости даваха широка основа за още по-масивните мускули. Очевидно, по някаква своя причина, той се привърза към Бъртън.
На Бъртън му беше приятно да си мисли, че дивакът със своите дивашки инстинкти е „разпознал“ в него човека, когото трябва да следва, за да оцелее. Още повече, като прачовек беше и по-близо до животните, следователно имаше по-развита интуиция. Така че би доловил добре развитите психически способности на Бъртън и би изпитал симпатия към него, макар и Бъртън да принадлежеше към вида Homo sapiens.
После Бъртън си напомни, че известността му като медиум се дължеше на собствените му усилия и че всъщност наполовина си оставаше шарлатанин. Толкова говореше за своите „сили“ и толкова слушаше приказките на жена си, че сам започна да си вярва. Но имаше моменти, когато си спомняше, че поне наполовина способностите му са измислица.
Независимо от това, беше изкусен хипнотизатор и искрено вярваше, че очите му излъчват особена свръхсетивна мощ, когато той пожелаеше. Може би това привлече получовека към него.
— Тази скала изхвърли страхотно количество енергия — каза Лев Руах. — Сигурно е електрическа. Но защо? Не ми се вярва този разряд да е бил безцелен.
Бъртън плъзна поглед по каменната гъба. Сивкавият цилиндър в централната вдлъбнатина изглеждаше недокоснат от пламъците. Пипна камъка. Не по-топъл, отколкото би го загряло обедното слънце.