Чу се как Фригейт преглътна, но каза:
— Ще дойда.
Казз си клечеше в тревата до тялото, в едната ръка държеше кървавия черен дроб, в другата — окървавения нож. Щом видя Бъртън, той разтегна в усмивка изцапаните с кръв устни и отряза парче от дроба. Бъртън поклати глава. Другите — Галеаци, Бронтич, Мария Тучи, Филипо Роко, Роза Налини, Катерина Капоне, Фиоренца Фиори, Бабидж и Джиунта — бяха избягали от грозната сцена. Седяха от другата страна на ела с яко стебло и приглушено разговаряха на италиански.
Бъртън се настани до тялото и започна да реже с върха на ножа, започна от дясното коляно и продължи към шията. Фригейт стоеше до него и зяпаше. Пребледня още повече, усили се и треперенето му. Но упорито остана да види двете дълги ивици, отделени от трупа.
— Ще опитате ли? — попита Бъртън.
Обърна тялото на хълбок, за да покаже откъде може да се изреже още по-дълга ивица. Фригейт взе червения на върха нож и се захвана с работата, стиснал зъби.
— Не толкова дълбоко — каза след малко Бъртън. — Сега пък не режете достатъчно надълбоко. Я ми дайте ножа. Гледайте!
— Имах съсед, който окачаше зайците си зад гаража и им прерязваше гърлата, след като им счупеше вратовете. Наблюдавах го веднъж. Стига ми.
— Не можете да си позволите нито придирчивост, нито слабохарактерност. Живеете във възможно най-първобитните условия. Ако щете харесвайте това, ако щете — не, но трябва да станете дивак, за да оцелеете.
Бронтич, високият кльощав словенец, някогашен кръчмар, дотича при тях.
— Ей сега намерихме още един от онези камъни, дето приличат на гъби. На четирийсет ярда оттук. Скрит е между дърветата в падинката.
Бъртън вече не усещаше удоволствие да поучава Фригейт. Започваше да съжалява човека. Каза му:
— Вижте какво, Питър, защо не отидете да разгледате онзи камък? Щом и тук има, ще си спестим пътя до брега. — Подаде на Фригейт своя граал. — Сложете го в някоя от дупките на камъка, но запомнете точно в коя. Накарайте и другите да направят същото. Уверете се, че знаят къде са сложили своите граали. Нали се сещате, не е нужно и за това да се караме после.
Странно, но Фригейт не показваше желание да тръгне. Сякаш смяташе, че се е изложил със слабостта си. Поколеба се, пристъпваше от крак на крак, въздъхна неведнъж. После, като видя, че Бъртън се зае да чегърта вътрешната повърхност на ивиците, той се отдалечи. Носеше двата граала в едната ръка, в другата стискаше каменната си брадва.
Щом американецът се скри от погледа му, Бъртън престана да работи. Интересно му беше как можеше да отреже ивици от кожата, би могъл и да разсече трупа, за да извади вътрешностите. Но в момента не беше в състояние да направи нищо за запазването на кожата или червата. Възможно беше в кората на приличащите на дъбове дървета да има танин, който заедно с други вещества би подхождал за обработката на човешка кожа. Но докато успееше да научи това, тези ивици щяха да изгният. Но не си загуби времето. Доказа, че каменните ножове могат да им бъдат полезни, и освежи бледите си спомени за човешката анатомия. Като юноши той и брат му Едуард се запознаха в Пиза с италианци — студенти по медицина в университета. И двамата Бъртън научиха много от студентите, оттогава не загубиха интереса си към анатомията. Едуард стана хирург, Ричард често ходеше на лекции, на публични и закрити дисекции в Лондон. Но после забрави повечето от наученото.
Слънцето изведнъж слезе зад планината. Навсякъде се спусна бледа сянка, след броени минути цялата долина потъна в здрач. Но небето още дълго синееше ярко. Бризът вееше с все същата сила. Влажният въздух стана малко по-хладен. Бъртън и неандерталецът оставиха тялото и тръгнаха по посока на гласовете. Другите се бяха събрали около камъка на граалите, за който им съобщи Бронтич. Бъртън се запита дали и по основата на планината са разположени каменни гъби на около миля една от друга. В централната вдлъбнатина на този камък липсваше граал. Дали пък, за да стане ясно, че не е подготвен. Бъртън не вярваше да е така. Имаше защо да предполага, че Който-и-да-е, поставил камъните, е сложил и граали в онези по реката, защото възкресените щяха да използват първо тях. Когато намереха другите гъби, вече щяха да знаят как да постъпят.
Техните граали бяха разположени във вдлъбнатини по външния кръг. Собствениците им стояха или седяха наоколо, заети с разговори, но не откъсваха погледи от граалите си. Всички се чудеха кога (и дали) ще се появят отново сините пламъци. А и разговорите им все се въртяха около темата за глада. Останалото бяха почти само догадки как се озоваха в тази долина. Кой го е извършил, къде ли е Той и на каква съдба ги е обрекъл. Някои говореха за живота си на Земята.