Бъртън се вгледа напрегнато във втория мъж. Наистина ли виждаше легендарния крал на древния Рим? На Рим, когато е бил малко селище, заплашено от другите италийски племена — сабините, екуите и волсите? Които на свой ред усещали натиска на умбрийците, които пък били изтласквани от могъщите етруски? Наистина ли този беше Тулиус Хостилиус, войнственият наследник на миролюбивия Нума Помпилиус? Нищо не го отличаваше от хилядите мъже, срещани от Бъртън по улиците на Сиена. Но ако твърденията му съвпадаха с истината, тогава той беше цяла съкровищница, поне за историка и езиковеда. Би трябвало да знае етруски език, защото и той вероятно е произхождал от етруските, също предкласически латински, сабинянски, може би и гръцки. Току-виж знае нещо и за Ромул, митичния основател на Рим. Какви истории можеше да разкаже този човек!
— Е? — настоя Гьоринг.
— Какво ще трябва да правим, ако се присъединим към вас? — попита Бъртън.
— Първо аз… ние трябва да се уверим, че сте хора, каквито са ни нужни. С други думи, хора, които безпрекословно и мигновено ще направят всичко, което им заповядаме. Ще ви подложим на малко изпитание.
Изръмжа заповед и след минута група мъже бяха избутани към масата. Всички бяха слаби и сакати.
— Пострадаха, докато дялаха камъни и строяха стените — обясни Гьоринг. — Освен онези двамата, заловени при опит за бягство. Ще си понесат наказанието. Всички ще бъдат убити, защото вече са безполезни. Значи не бива да се колебаете при убиването им, така ще покажете решимостта си да ни служите. — Той добави: — Освен това всички са евреи. Защо да си усложнявате живота заради тях?
Кембъл — червенокосият, който хвърли Гуенафра в Реката — подаде на Бъртън дебела тояга, от която стърчаха кварцови остриета. Двама стражи сграбчиха един от робите и го насилиха да застане на колене. Беше едър рус мъж със сини очи и гръцки профил. Изгледа яростно Гьоринг и се изплю към него.
Гьоринг се разсмя.
— Присъща му е цялата наглост на неговата раса. Ако поискам, мога да го превърна в трепереща скимтяща купчина, която сама ще се моли за смърт. Но аз не си падам много по мъченията. Моят съратник би искал да му даде възможност да опита огъня, но аз всъщност съм хуманист.
— Убивам, за да защитя живота си или за да защитя онези, които се нуждаят от закрилата ми — каза Бъртън. — Но не съм наемен убиец.
— Убийството на този чифутин е именно защита на собствения ти живот — отговори му Гьоринг. — Ако не го направиш, и ти ще умреш. Само че ще продължи доста.
— Няма да го убия.
Гьоринг въздъхна.
— Ех вие, англичани! Е, бих предпочел да си на моя страна. Но щом не искаш да постъпиш разумно — твоя си работа. Ами ти? — обърна се към Фригейт.
Фригейт, който още се гърчеше на пода, каза:
— Пепелта ти беше пръсната над помийна яма в Дахау заради всичко онова, което си бил и си извършил. Нима и тук ще повториш престъпленията си?
Гьоринг му се усмихна и каза:
— Знам какво са направили с останките ми. Доста от моите роби евреи ми разказаха.
Посочи Монат.
— Що за изрод е този?
Бъртън обясни. Гьоринг се замисли.
— Не бих могъл да му се доверя. Отива в лагера при робите. Ей ти, маймуната. Ти какво ще кажеш?
За изненада на Бъртън, Казз пристъпи напред.
— Ще убивам за тебе. Не искам ставам роб.
Взе тоягата, а стражите насочиха копията си към него, за да го промушат незабавно, ако нещо му хрумне. Той ги изгледа навъсено изпод изпъкващите надочни дъги и вдигна тоягата. Чу се пукот и робът се стовари по лице в отъпканата пръст. Казз върна тоягата на Кембъл и отстъпи встрани. Не погледна Бъртън.
Гьоринг каза:
— Всички роби ще бъдат събрани тази вечер, за да видят какво ще им се случи, ако опитат да се измъкнат. Малко ще опечем бегълците и ще ги избавим от страданията им. Моят изтъкнат колега лично ще размахва боздугана. На него това му харесва.
Посочи Алис.
— Ще взема тази.
Тулиус стана.
— Не, не. Харесва ми. Фсеми другите, Херман. Дафам и дфете. Но нея искам много. Тя прилица, както казвас, на аристократка. На… кралица?
От Бъртън се изтръгна гърлен рев, той издърпа тоягата от ръката на Кембъл и скочи върху масата. Гьоринг се отблъсна назад и върхът на тоягата се размина на косъм с носа му. Римлянинът удари с копие Бъртън и го рани в рамото. Бъртън успя да удържи тоягата, завъртя се и изби оръжието от ръцете на Тулиус.
Робите закрещяха и се нахвърлиха върху стражите. Фригейт отне копие и удари с тъпия край Казз по главата. Неандерталецът се свлече. Монат ритна страж в слабините и му взе копието.
Бъртън не си спомняше нищо след това. Свести се няколко часа преди здрачаване. Главата го болеше по-зле от преди. Ребрата и двете му рамена бяха схванати от болки. Лежеше на тревата в двор с диаметър около петдесет ярда, заграден от дървени стени. По стените, на петнадесет фута над тревата, обикаляха въоръжени пазачи.