— Все още бях побеснял от несправедливостите, които изтърпях в Дамаск. Да ме изхвърлят от консулството заради лъжите на моите врагове, сред които…
— Това не те извинява за писането на лъжи, засягащи цяла група хора — заяви Фригейт.
— Какви лъжи! Аз написах истината!
— Може и да си смятал, че пишеш истини. Но аз произхождам от епоха, когато хората знаеха без никакви съмнения, че не това е истината. Бих казал, че и по твое време никой с ума си не би повярвал на всичките тези лайнарщини!
— Фактите са ето какви — започна Бъртън. — Евреите лихвари в Дамаск стоварваха върху главите на бедняците по хиляда процента лихва, когато им отпускаха заеми. Факт е, че те определяха такива чудовищни лихви не само на мюсюлманите и християните, но и на своите сънародници. Факт е, че когато моите врагове в Англит ме обвиниха в антисемитизъм, много евреи от Дамаск надигнаха глас да ме защитят. Факт е, че протестирах пред турските власти, когато продадоха Дамаската синагога на местния епископ на гръцката православна църква, който искаше да я превърне в християнски храм. Факт е, че обиколих хората и успях да привлека осемнадесет мюсюлмани, които се застъпиха за евреите. Факт е, че защитавах християнските мисионери от друзите. Но е факт и че предупредих друзите, когато онази тлъста турска свиня Рашид паша се опитваше да ги провокира към бунт, за да ги изколи. Факт е, че когато бях махнат от консулството заради лъжите на християнските мисионери и свещеници, на Рашид паша и на евреите лихвари, хиляди християни, мюсюлмани и евреи застанаха на моя страна, колкото и да беше късно да се направи нещо. Освен това е факт, че не съм длъжен да се оправдавам за постъпките си нито пред тебе, нито пред някой друг!
Колко подхождаше на Фригейт да се занимава с толкова неуместен проблем в толкова неподходящо време. Или се опитваше да се избави от чувството за вина, като насочи страха и гнева си срещу Бъртън. Или наистина се чувстваше предаден от своя герой.
По време на разговора Лев Руах седеше, скрил глава в дланите си. Сега вдигна поглед и каза:
— Добре дошъл в концентрационния лагер, Бъртън! За първи път му опитваш прелестите. Всичко това за мен е стара история, уморих се да ви слушам още в началото. Бях в нацистки лагер и избягах. Бях в руски лагер и пак избягах. В Израел ме заловиха арабите. И от тях избягах.
Значи и сега е възможно да избягам. Но накъде? Към следващия лагер ли? Те като че ли край нямат. Човекът вечно ще ги строи и вечно ще пъха в тях затворници — евреи или каквито му хрумне. Дори тук, където започваме всичко отначало, където всички религии и предразсъдъци трябваше да бъдат натрошени върху наковалнята на възкресението, малко неща са се променили.
— Я си затваряй устата — каза мъж, седнал близо до Руах.
Червената му коса беше извита на ситни къдрици, сините му очи и лицето щяха да бъдат красиви, ако счупеният нос не нарушаваше хармонията. Беше висок към шест фута и имаше тяло на борец.
— Аз съм Дов Таргоф — каза с ясен оксфордски акцент. — Покоен комодор от израелския военен флот. Не обръщайте внимание на този човек. Той е от старите евреи, песимист, плачльо. Много повече му харесва да вие срещу стената, отколкото да се изправи и да се бие като мъж.
Руах се задави и избухна:
— Ей ти, нагъл сабра такъв! Бих се и убивах! И не съм плачльо! Ти сега какво правиш, като си толкова смел воин, а? Не си ли роб като нас?
— Все същата овехтяла история — намеси се жена. Беше висока и тъмнокоса и ако не беше толкова слаба, би изглеждала красива. — Най-старата история. Гризем се помежду си, докато враговете ни побеждават. Както се сборичкахме, когато Тит обсади Йерусалим и ние избихме повече свои, отколкото римляни. Както…
Двамата мъже й се озъбиха и тримата започнаха да спорят на висок глас, докато един от стражите не започна да ги бие с тоягата си.
По-късно Таргоф изфъфли с разбитите си устни:
— Няма още дълго да търпя това. Скоро… добре де, на мен се пада да убия този страж.
— Имаш ли план? — разпалено го попита Фригейт, но Таргоф не му отговори.
Малко преди разсъмване робите бяха събудени и отведени при грааловия камък. Пак им оставиха мизерно количество храна. След като хапнаха, разделиха ги на групи и ги заведоха да изпълняват различни задачи. Бъртън и Фригейт попаднаха на северната граница. Там работиха заедно с още хиляда роби и се потяха голи цял ден под слънцето. Починаха си само по обяд, когато ги заведоха да оставят граалите върху камъка.
Гьоринг искаше да издигне стена между планината и Реката. Освен това възнамеряваше да построи стена, дълга цели десет мили, по брега на езерото, а и трета — на южната граница.