Бъртън и другите трябваше да копаят дълбок ров и после да натрупват пръстта в стена. Работата беше тежка, защото имаха само каменни мотики, с които да чоплят земята. Корените на тревата се събираха в гъста жилава плетеница и поддаваха едва след много последователни удари. Събираха пръстта и корените с дървени лопати и ги товареха на широки бамбукови шейни. Цели групи ги влачеха нагоре, където стоварваха пръстта, за да расте непрекъснато стената на ширина и височина.
Нощем затваряха робите в дървеното заграждение. Повечето веднага заспиваха. Червенокосият израелец Таргоф приклекна до Бъртън.
— По безжичния телеграф се чува това-онова — каза той. — Научих как ти и твоят екипаж сте се били с тези тук. Чух и за отказа ти да се присъединиш към Гьоринг и неговите свине.
— А какво успя да чуеш за моята печално известна книга? — попита Бъртън.
Таргоф се усмихна.
— Нищо не знаех за нея, преди Руах да ми разкаже. Твоите постъпки говорят сами за себе си. Пък и бих казал, че Руах е прекалено чувствителен по тези въпроси. Не можеш да го виниш след всичко, което е преживял. Но не ми се вярва да се държиш така, ако той беше прав в мнението си за тебе. Мисля, че си добър човек, такива ни трябват. Ще видим…
Изнизваха се дни на тежка работа и оскъдна храна. Бъртън научи по безжичния телеграф каква беше съдбата на жените. Уилфрида и Фатима живеели при Кембъл. Логу — при Тулиус. Гьоринг оставил Алис една седмица при себе си, после я прехвърлил на един от помощниците си — някой си Манфред фон Кройшарфт. Според слуховете Гьоринг се оплаквал от студенината й, искал да я даде на телохранителите си, за да правят с нея, каквото пожелаят. Но фон Кройшарфт помолил да я получи.
Бъртън се мъчеше страшно. Не можеше да понесе представите на въображението си — тя с Гьоринг и с фон Кройшарфт. Трябваше да възпре тези зверове или поне да умре, както се опитва. По-късно през нощта той изпълзя от голямата колиба, където спеше с още двадесет и пет роби, влезе в колибата на Таргоф и го събуди.
— Нали каза, че трябвало да съм с вас — прошепна той. — Но кога ще ми се довериш? Мога веднага да те предупредя, че ако ей сега нищо не ми кажеш, смятам да организирам бунт със своята група и който още успея да привлека.
— Руах ми каза още неща за тебе — отвърна Таргоф. — Отначало не разбирах за какво всъщност се пали толкова. Я ми кажи, как може един евреин да се довери на човек, написал подобна книга? И може ли да се вярва на такъв човек, че после няма да се обърне срещу евреите, щом общият враг бъде разбит?
Бъртън отвори уста за сърдит отговор, но веднага я затвори. Помълча малко. И заговори спокойно.
— Първо, моите действия на Земята говорят по-силно от всички мои отпечатани думи. Аз бях приятел и защитник на мнозина евреи. И имах много приятели сред евреите.
— Това, последното ти изречение, винаги е било предисловие за някаква хула срещу евреите — отбеляза Таргоф.
— Може би. Обаче, дори да са верни твърденията на Руах, Ричард Бъртън, когото виждаш в тази долина, не е Ричард Бъртън, който живя на Земята. Мисля си, че всеки човек се е променил в нещо от опита си тук. Ако не е, значи нищо не може да го промени. И по-добре да си е останал мъртвец.
През тези четиристотин седемдесет и шест дни, прекарани на Реката, аз научих много. Слушах Руах и Фригейт. Често и разгорещено спорих с тях. И макар че тогава не исках да си призная, много размишлявах върху всичко, което ми казаха.
— Омразата към евреите е нещо, с което детето се ражда — каза Таргоф. — Става част от нервната система. Никакво усилие на волята не може да я изкорени, освен ако е не толкова дълбоко насадена или пък волята е твърде могъща. Чува се звънец и кучето на Павлов отделя слюнки. Споменаваме думата „евреин“ и нервната система превзема с щурм крепостта на съзнанието у всеки неевреин. Точно както думата „арабин“ напада моето съзнание. Но аз имам съвсем реални основания да ненавиждам всички араби.
— Достатъчно се оправдавах — каза Бъртън. — Или ще ме приемеш, или ще ме отхвърлиш. И в двата случая знаеш какво ще направя.
— Приемам те. Щом ти можеш да промениш възгледите си, мога и аз. Работих с тебе, разчупвах хляба с тебе. Приятно ми е да си мисля, че съм добър познавач на човешките характери. Кажи ми, ако ти съставяше плана, какво би направил?
Таргоф слушаше внимателно. След като Бъртън завърши обясненията си, той кимна.
— Почти като моя план. Сега слушай…
16
На следващия ден, скоро след закуска, двама стражи дойдоха за Бъртън и Фригейт. Таргоф заби твърдия си поглед в Бъртън, който добре знаеше какво си мислеше евреинът. Но нищо не можеха да направят, освен да тръгнат към „двореца“ на Гьоринг.