Казз не им обърна никакво внимание, плъзна надолу дълга бамбукова стълба в заграждението, после хвърли след нея голям наръч копия. При следващата светкавица вече вървеше срещу най-близките стражи.
Бъртън грабна копие и почти изтича нагоре по стълбата. Останалите, дори и израелците, го следваха. Боят беше кървав и кратък. След като намушкаха и хвърлиха от стените стражите, останаха само онези в наблюдателните кули. За две минути няколко мъже се спуснаха отвън и отвориха портата.
Бъртън за първи път имаше възможност да размени две-три думи с Казз.
— Помислих, че си ни продал.
— Не. Не, Казз — укори го неандерталецът. — Нали знаеш, че обичам тебе, Бъртън-нак. Ти си мой приятел, мой вожд. Преструвах се, че отивам при твои врагове, защото така ги прекарах. Много се чудих защо ти не направи като мен. Ти не си глупак.
— Няма съмнение, че и ти никак не си за подценяване — отбеляза Бъртън. — Но не можах да се насиля, не можах да убия онези роби.
Казз сви рамене, осветени от мълния.
— Това не притеснява мен. Не ги познавам. Ти нали чу Гьоринг. Каза, че все едно трябвало умрат.
— Добре, че избра тази нощ, за да ни освободиш — каза Бъртън.
Не обясни на Казз защо, не искаше да го обърква. И без това трябваше да се занимават с по-важни неща.
— Сега добра нощ за това — каза Казз. — Станала голяма битка. Тулиус и Гьоринг се напили, карали се. Сбили се и техни хора се сбили. Те убиват един друг, а дошли нашественици. Онези кафяви хора, оттатък Реката… как им викате?… А, онондагите значи. Лодките дошли малко преди дъжд. Те също нападат да вземат роби. Или ги сърбят ръце да се бият. И аз значи си казвам — сега добро време да направя, каквото измислих, да освобождавам Бъртън-нак.
Внезапно дъждът спря, както и започна. Бъртън чуваше далечни викове и писъци откъм Реката. Тъпани думкаха нагоре и надолу по бреговете. Обърна се към Таргоф:
— Можем да се опитаме да избягаме, което ще стане сравнително лесно, а можем и да нападнем.
— Смятам да изтребя животните, които ни поробиха — каза Таргоф. — Наблизо има и други заграждения. Пратих хора да отворят портите им. Повечето са твърде далеч, за да ги достигнат бързо. Разположени са през половин миля.
Дотогава казармата с почиваща смяна стражи беше превзета. Робите се въоръжиха и тръгнаха към шума на сражението. Не изминаха и половин миля, когато попаднаха на купчини трупове и ранени — и от онондагите, и бели.
Въпреки силния дъжд допреди малко някъде се разгаряше пожар. Видяха, че пламъците се издигат над голямата сграда. Очертани от играещата светлина, тела се вкопчваха едно в друго. Беглеци тичаха по равнината. Внезапно една от биещите се страни трепна и побягна към брега, а победителите ги подгониха с тържествуващи крясъци и вой.
— Ето го и Гьоринг — каза Фригейт. — С тази лой въобще не може да се отърве, бъди сигурен.
Той посочи и Бъртън разпозна немеца, който отчаяно насилваше краката си, но вече изоставаше.
— Не искам индианците да получат честта да го убият — каза Бъртън. — Дължим това на Алис.
Дългокракият Кембъл тичаше пред всички и Бъртън насочи копието си към него. За шотландеца острието изникна сякаш отникъде в мрака. Наведе се, но твърде късно. Кварцовият връх потъна в плътта между лявото рамо и гърдите, Кембъл падна на хълбок. След миг се опита да стане, но Бъртън го повали отново с ритник.
Очите на Кембъл се събраха, от устата му потече кръв. Той пипна друга рана на тялото си, точно под ребрата.
— Тво… твоята жена… Уилфрида… тя го направи… — изхриптя той. — Но аз я убих, кучката…
Бъртън искаше да го попита как да открие Алис, но Казз изръмжа нещо на своя език и стовари боздуган върху главата на шотландеца. Бъртън си взе копието и се втурна след Казз.
— Не убивай Гьоринг! — крещеше след него. — Остави ми го!
Казз не го чуваше — вниманието му беше заето в сбиване с двама онондаги. Бъртън видя Алис чак когато тя притича край него. Посегна, сграбчи я и я завъртя. Тя изпищя и започна да го блъска. Бъртън викна в лицето й. Тя го позна изведнъж, отпусна се в ръцете му и заплака. Бъртън искаше да я успокои, но се страхуваше да не му избяга Гьоринг. Бутна я настрани, бясно се хвърли след немеца и запрати копието си. Одраска главата му, Гьоринг извика, закова се на място и започна да търси с поглед оръжието, но Бъртън връхлетя отгоре му. Рухнаха на земята и се затъркаляха в опити да се удушат взаимно.
Нещо удари Бъртън по тила. Зашеметен, той отслаби хватката си. Гьоринг го отмести и се метна към копието. Стисна го и направи крачка-две към проснатия долу Бъртън, който се опита да стане, но коленете му май се бяха превърнали в желе, всичко около него се въртеше. Гьоринг внезапно преплете крака — Алис го хвана отзад и го събори. Бъртън отново събра сили, откри, че поне можеше да се клатушка напред и падна върху Гьоринг. Пак се затъркаляха, немецът стискаше гърлото на Бъртън. Острие се плъзна край рамото на Бъртън, одрасканата кожа пламна от болка. Каменният връх се заби в гърлото на Гьоринг.