Фригейт посочи наблюдателната кула вдясно. Бъртън изруга.
— За Бога, заспали са или са напуснали поста си!
Но още докато произнасяше думите, вече знаеше, че часовите не са пренебрегнали дълга си. Макар че нищо не каза на другите, от първата си крачка по брега беше сигурен, че нещо съвсем не е както трябва. Затича през равнината към колибата, където живееха двамата с Алис.
Тя спеше на леглото от бамбук и трева в дясната страна на постройката. Виждаше се само главата й, защото тялото й беше свито под одеялото, направено от скрепени с магнитните си лепенки парчета плат. Бъртън отметна одеялото, отпусна се на колене до леглото и насила вдигна Алис да седне. Главата й се залюля напред, ръцете й висяха отпуснато. Но лицето имаше здрав цвят, дишането също беше нормално.
Бъртън три пъти я повика по име. Тя продължаваше да спи. Той рязко я удари и по двете бузи. По тях избиха червени петна. Клепачите на Алис потрепнаха, но тя отново потъна в сън.
Тогава на вратата се показаха Фригейт и Руах.
— Погледнахме в няколко колиби наоколо — каза Фригейт. — Всички спят като заклани. Опитах се да събудя двама-трима, само си загубих времето. Какво става тук?
Бъртън му отговори:
— А според тебе кой по тези места има силата да направи това? Спрус! Спрус и такива като него, каквито ще да са!
— Но защо? — В гласа на Фригейт прозвуча страх.
— Търсили са мен! Трябва да са дошли заедно с мъглата и някак са приспали хората в целия район!
— Подходящ газ би им свършил добра работа — каза Руах. — А и хора, които разполагат с могъщество като тяхното, може би са измислили начини, за които нямаме и представа.
— Те са търсили мен! — извика Бъртън.
— Което, ако е истина, означава, че пак ще дойдат довечера — промърмори Фригейт. — Но защо имена тях да те търсят?
Руах му отговори вместо Бъртън.
— Защото той, доколкото ни е известно, единствен се е събудил по време на фазата преди възкресението. Защо се е случило това, още е загадка. Но явно нещо се е объркало. Може би е загадка и за тях. Склонен съм да мисля, че дълго са обсъждали случая и накрая са решили да дойдат тук. Вероятно за да отвлекат Бъртън — да го изследват или нещо още по-лошо.
— Кой знае, може би са искали да изтрият от паметта ми всичко, което видях в онова пространство с висящите във въздуха тела — каза Бъртън. — Едва ли такава предпазна мярка не е по силите на тяхната наука.
— Но ти разказа историята на мнозина — напомни Фригейт. — Невъзможно е да стигнат до всички тези хора и да изтрият твоя разказ от паметта им.
— Че кому е нужно? Колко души ми повярваха? Понякога и аз се съмнявам, че се е случило.
Руах се намеси:
— Тези предположения доникъде няма да ни доведат. Какво ще правим сега?
Алис изпищя:
— Ричард!
Обърнаха се и я намериха седнала на леглото, гледаше ги втренчено. Минаха няколко минути, докато я накарат да разбере какво е станало. Накрая тя каза:
— Значи, затова мъглата се простря и над земята! Стори ми се странно, но нямаше как да разбера истинския смисъл на това. Бъртън каза:
— Взимай граала си. Сложи всичко, което искаш да вземеш със себе си в една торба. Тръгваме незабавно. Искам да се махна, преди да са се събудили другите.
Широко отворените очи на Алис го зяпнаха.
— Но къде отиваме?
— Където и да е, само да не сме тук. Не ми харесва да бягам, но не мога да се изправя срещу тези хора и да се бия с тях. Не и ако те знаят къде съм. Ще ти кажа какво съм намислил. Искам да открия края на Реката. Би трябвало да извира отнякъде и да свършва някъде, а непременно има и начин човек да стигне дотам. Ако въобще съществува такъв начин, аз ще го науча — можеш да заложиш душата си на това!
А през това време те ще ме търсят другаде, поне се надявам на това. Фактът, че не ме откриха тук, ме кара да се надявам на неспособността им мигновено да откриват къде се намира всеки човек. Може и да са ни дамгосали като добитък — той посочи невидимите знаци на челото си, — но и говедата си имат приумици. А ние сме говеда с доста мозък в главите. — Обърна се към другите. — Чувствайте се поканени да дойдете с нас. За мен това ще бъде чест.
— Ще взема Монат — заяви Казз. — Той няма иска остане сам.
Лицето на Бъртън се изкриви.
— Добрият стар Монат! Жалко, че трябва да се разделим, но няма как. Не може да дойде с нас. Твърде лесно се забелязва. Техните агенти няма да си имат никакви грижи да го намерят. Съжалявам, но не можем да го вземем.
Сълзи изскочиха в очите на Казз и потекоха по изпъкналите му скули. Гласът му излизаше на пресекулки от гърлото.
— Бъртън-нак, и аз не може да дойда. И аз съм различен от хора.