Бледосините очи на Гьоринг изглеждаха тъмни в сенките, но бледостта на неговия ужас сякаш блестеше по лицето му. Той се разтрепери и понечи да се надигне, но падна назад, когато усети потъващото в плътта му острие.
— Откога си тук? — попита Бъртън.
— Кой?… — промълви Гьоринг на английски и очите му зейнаха още по-широко. — Ричард Бъртън? Сънувам ли? Ти ли си?
Бъртън позна миризмата на „дъвката за мечти“ в дъха на Гьоринг и във вонята на просмуканата от пот постеля. Немецът беше забележимо по-слаб от последния път, когато го видя.
Гьоринг каза:
— Не знам откога съм тук. Кое време е?
— Доколкото мога да позная — остава час до разсъмване. Сега е денят след празника на Възкресението.
— Значи съм тук от три дни. Може ли да пийна вода? Гърлото ми е сухо като ковчег.
— Нищо чудно. Ти си един жив труп, щом си се пристрастил към дъвката.
Бъртън се надигна и махна с асегаито към гърнето от печена глина върху малката бамбукова маса.
— Щом искаш, пий. Но не се опитвай да правиш глупости.
Гьоринг стана тромаво и се запрепъва към масата.
— Твърде слаб съм да се бия с тебе, дори и да исках.
Той отпи шумно от гърнето и си взе ябълка от масата.
— Какво правиш тук? Мислех си, че съм се отървал от тебе.
— Първо ти отговори на въпроса ми — каза Бъртън — и побързай. Да знаеш, че за мен си проблем, който никак не ми харесва.
20
Гьоринг задъвка, спря, изгледа го и каза:
— Защо пък да съм ти проблем? Нямам никакво влияние тук, а и нищо не мога да ти направя. Аз съм само гост. Страхотно почтени типове са тези хорица. Въобще не ми досаждаха, освен от време на време да ме питат добре ли съм. Но не знам докога ще ме понасят, без да си заработя престоя.
— Не си излизал от колибата? — учуди се Бъртън. — А кой ти зареждаше граала вместо тебе? И как се докопа до такива количества дъвка?
Гьоринг се усмихна лукаво.
— Имам си запаси от последното място, където бях. Трябва да е на около хиляда мили нагоре по Реката.
— Не се и съмнявам, че си ги отнемал насила от нещастните роби. Но щом си прекарвал толкова добре там, защо си отиде от онова място?
Гьоринг заплака. Сълзите се стичаха по скулите, капеха на гърдите му, раменете му трепереха.
— Аз… аз бях принуден да си тръгна. Вече не бях полезен на другите. Изтървах им юздите — много време загубих в пиене, пушех марихуана и дъвчех този наркотик. И ми казаха, че много съм бил омекнал. Щяха да ме убият или да ме превърнат в роб. И аз се измъкнах една нощ… откраднах лодка. Отървах се здрав и читав, продължих чак докато стигнах тук. Размених част от запасите си със Севиър срещу разрешение да остана две седмици.
Бъртън изгледа с любопитство Гьоринг.
— Ти добре си знаел какво ще ти се случи, ако взимаш прекалено много от дъвката. Кошмари, видения, халюцинации. Пълно умствено и физическо падение. Сигурно си виждал да се случва с други хора.
— Аз бях пристрастен към морфина на Земята! — извика Гьоринг. — Преборих се с него и задълго се освободих. После, когато нещата вървяха зле в Третия райх и още по-зле за самия мен, защото Хитлер започна да се заяжда с мен, отново започнах наркотиците!
Той помълча и продължи:
— Но тук, щом се събудих за нов живот, в младо тяло, струваше ми се, че имам пред себе си цяла вечност на сили и младост. А тук нямаше нито някой суров Бог, надзираващ рая, нито дявол в ада, които да ме спрат. Аз си мислех, че мога да правя, каквото ми хрумне и да ми се размине. Щях да стана по-велик дори от фюрера! Малката страна, в която ме намери, щеше да бъде само началото! Вече виждах как моята империя се разпростира на хиляди мили нагоре и надолу по Реката и по двата бряга на долината. Щях да бъда господар на десет пъти повече поданици, отколкото Хитлер дори си е мечтал да има!
Той пак се разплака, преглътна сълзите с малко вода и пъхна парче дъвка в устата си. Започна да преживя и с всяка секунда лицето му се отпускаше в блаженство.
— Все преживявах кошмари как ми забиваш копието в корема. И когато се събуждах, усещах болки в червата, като че ли наистина бях намушкан с копие. Затова взимах дъвка, та дано преживея болките и унижението. Отначало дъвката ми помагаше. Бях властелин на света, бях Хитлер, Наполеон, Юлий Цезар, Александър, Чингис хан — всички слети в едно. Пак бях начело на ескадрилата „Червена смърт“ на фон Рихтхофен. Това бяха щастливи дни, в много отношения най-щастливите през живота ми. Но наслаждението скоро се превърна в гадост. Пропаднах в ада. Видях себе си как се самообвинявам, а зад този обвинител се трупаха милиони. Не аз, жертвите на онзи велик и славен герой, на онзи луд мръсник Хитлер, когото истински обожавах. И в името на когото извърших толкова много престъпления.