Но Бъртън никога не бе чувал двама души, умрели на едно място и по едно време, да бъдат възкресени един до друг. Процесът по избора на място за новия живот беше случаен. Поне така смяташе Бъртън до този момент.
Такова съвпадение можеше да се случи, дори и при шанс едно на около двадесет милиона. Но две, в непосредствена последователност, бяха истинско чудо.
Бъртън не вярваше в чудеса. Всяко събитие се поддаваше на обяснение чрез принципите на науката, стига човек да разполага с всички факти.
Но той не ги знаеше и засега не възнамеряваше да си блъска главата за това „съвпадение“. Решението на друг проблем настоятелно занимаваше вниманието му. Какво трябваше да прави с Гьоринг?
Този тип го познаваше и можеше да го посочи на всеки от Етичните, тръгнали да го търсят.
Бъртън се огледа припряно и забеляза няколко мъже и жени, които идваха към тях с дружелюбни усмивки. Оставаше малко време, колкото да размени две-три думи с Гьоринг.
— Гьоринг, мога да убия или тебе, или себе си. Но не искам да правя нито едното, нито другото, поне засега. Знаеш защо си опасен за мен. Не би трябвало да рискувам с тебе, долна хиена такава. В тебе вече има нещо различно отпреди, но не мога да кажа какво е. Все пак…
Гьоринг, известен със своята издръжливост, вече се опомняше от стъписването. Ухили се многозначително и каза:
— Май те държа точно на мушката, а?
Забеляза озъбената гримаса на Бъртън, бързо вдигна ръка и добави:
— Но аз се заклевам, че на никого няма да разкрия самоличността ти! С нищо няма да ти навредя! Може и да не сме приятели, но най-малкото добре се познаваме, а сега попаднахме в земя на чужди за нас хора. Добре е, когато можеш да видиш поне едно познато лице. Знам, защото доста страдах от самотата, от духовен глад. Мислех, че ще полудея. Отчасти това е причината да се пристрастя към дъвката. Повярвай ми, няма да те предам.
Бъртън въобще не му повярва. Но си каза, че би могъл да му се довери донякъде. Гьоринг имаше нужда от бъдещ съюзник, докато прецени хората в този район и реши какво може и какво не може да прави. Освен това допускаше възможността Гьоринг да се е променил за добро.
„Не, каза си Бъртън. Не. Ето, пак правиш същата грешка. На думи може и да си циник, но винаги твърде лесно си прощавал, винаги си бил готов да пренебрегнеш причиненото ти зло и да дадеш още една възможност на неприятеля си. Бъртън, не бъди глупак и сега.“
Но и след три дни не успя да определи отношението си към Гьоринг.
Бъртън се представи като Абдул ибн Харун, жител на Кайро от деветнадесети век. По няколко причини си избра това прикритие. Говореше превъзходно арабски, знаеше диалекта, разпространен в Кайро по онова време, а така имаше и повод да покрива главата си с плат, омотан като чалма. Надяваше се, че това поне малко ще промени външността му. Гьоринг не изтърва пред никого дори дума, с която да застраши маскировката му. Бъртън беше почти сигурен в това, защото той и Гьоринг прекарваха повечето време заедно. Бяха настанени в една колиба, докато се приспособят към местните обичаи и премине периодът, през който ги наблюдаваха внимателно.
Част от изпитанието беше и непрекъснатото военно обучение. През деветнадесети век Бъртън беше сред най-големите майстори на сабята, а и познаваше всяка тънкост на схватката с оръжие или с голи ръце. След като показа способностите си в поредица проверки, с голяма охота го поканиха да се присъедини към армията. Дори му обещаха да го направят инструктор, след като достатъчно добре научи езика.
Гьоринг също бързо си спечели уважението на местните жители. Каквито и да бяха пороците му, не му липсваше смелост. Беше силен и умело боравеше с оръжията, умееше да бъде весел и симпатичен, когато това съвпадаше с интересите му, и учеше езика почти толкова леко, колкото и Бъртън. Бързо си спечели авторитет и знаеше как да се възползва от това, както и подобаваше на бивш райхсмаршал на Хитлерова Германия.
Тази част от западния бряг беше населена почти изцяло от хора, говорещи език, напълно непознат дори за Бъртън, който великолепно се справяше с езиците и на Земята, и в Света на Реката. Когато научи достатъчно, за да задава въпроси, стигна до заключението, че този народ е живял в Централна Европа около началото на бронзовата епоха. Спазваха някои любопитни обичаи, като публични полови сношения. За Бъртън, съоснователя на Кралското антропологично дружество през 1863 година в Лондон, това беше доста интересно. По време на пътешествията си по Земята бе видял премного чудатости. Не участваше в церемониите, но и не се впечатли кой знае колко.