Засега продължаваше да играе ролята на Абдул ибн Харун, събудил се за задгробен живот египетски лекар от деветнадесети век, а сега гражданин на Баргаухвдзис. И като такъв реши да стане член на Църквата на Втората Възможност. Заяви пред Колоп, че е разочарован от Мохамед и неговото учение, така стана първият привлечен от Колоп в този район.
— Приятелю мой, в такъв случай трябва да се закълнеш, че нито ще вдигаш оръжие срещу друг човек, нито ще се защитаваш при нападение — каза му Колоп.
Възмутеният Бъртън му се тросна, че няма да позволи никой да го удари безнаказано.
— Е, това си е съвсем естествено — меко каза Колоп. — Вярно е, искането ми противоречи на всички твои навици. Но човек може да стане нещо различно от това, което е бил, нещо по-добро — ако има силна воля и желание.
Бъртън го удостои с едно ядно „не“ и се махна. Колоп поклати тъжно глава, но продължи да се държи дружелюбно. Не без чувство за хумор, понякога наричаше Бъртън „моя петминутен покръстен“. Имаше предвид не времето, необходимо за привличане на Бъртън в лоното на Църквата, а времето, нужно на Бъртън, за да я напусне.
Не след дълго Колоп имаше и своя втори покръстен — Гьоринг. Отначало немецът само сипеше подигравки срещу Колоп. После пак започна да използва дъвката и кошмарите му се върнаха.
Две нощи не даде на Колоп и Бъртън да заспят със стоновете, мятането и писъците си. Вечерта на третия ден попита Колоп дали ще го приеме в Църквата. Обаче се налагало и да се изповяда. Колоп трябвало да разбере що за човек стоял пред него — и на Земята, и тук.
Колоп изслуша смесицата от самоунижение и самовъзхваление. После каза:
— Приятелю, не ме интересува какъв може да си бил. Интересува ме само какъв си сега и какъв ще бъдеш. Изслушах те единствено защото изповедта носи добро на душата. Виждам, че си твърде объркан, че страдаш от печал и угризения за това, което си сторил, но същевременно изпитваш и удоволствие от онова, което някога си бил — могъщ сред хората. Много неща от разказа ти останаха неясни за мен, защото не съм научил кой знае колко за твоето време. Не че има значение. Само днес и утре са нашата грижа. Всеки ден сам ще се погрижи за себе си.
На Бъртън му се стори не че Колоп не искаше да знае какъв е бил Гьоринг, а че не повярва на неговата история за величие и падение. Имаше толкова много лъжци, че истинските герои и злодеи се обезцениха. Например Бъртън бе срещал трима Исусовци, двама Аврамовци, четирима Ричардовци Лъвски сърца, шестима претенденти за живота на Атила, около една дузина — за Юда (и само един от тях говореше арамейски), един за Джордж Вашингтон, двама Байроновци, генерал Кастър (който говореше на йоркшърски диалект), Фин Мак Кул (който не знаеше древноирландски), Чака (не използваше точно този зулуски диалект, който би трябвало) и мнозина други, които биха могли да са тези, за които се представяха, а биха могли и да не са.
Какъвто и да е бил човек на Земята, тук трябваше да се наложи отново. Не беше лесно поради коренно различните условия. Великите и могъщите на Земята тук непрестанно понасяха унижения заради претенциите си и им отказваха възможността да докажат кои са.
За Колоп унижението беше благословия. Първо унижение, после — смирение, би казал той. А нататък по пътя следва човещината.
Гьоринг беше уловен като в капан в своята „Идея за грамадното“, както я наричаше Бъртън. По природа беше склонен към излишества, особено в страстта си към наркотиците. Знаеше, че дъвката изтръгваше от корените им мрачните неща в личната му бездна и ги изнасяше на светло, знаеше, че се разпада, че се разкъсва на парчета, но продължаваше да дъвче толкова, колкото успяваше да намери. С възстановено здраве след поредното възкръсване можеше да устои срещу наркотика. Но броени седмици след като попадна в този район, той се предаде и сега виковете „Мразя те, Херман Гьоринг!“ цепеха нощната тишина.
— Ако продължава така — каза Бъртън на Колоп, — той ще полудее. Или ще се самоубие пак, или ще накара някой друг да го убие, за да избяга от себе си. Но самоубийството е безполезно и всичко ще се повтори за кой ли път. Кажи ми искрено — нима това не е ад?
— По-скоро е чистилище — отговори му Колоп. — Чистилището е ад, в който има надежда.
24
Минаха два месеца. Бъртън си отбелязваше дните с кремъчен нож върху издялана борова пръчка. Този беше четиринадесетият ден от седмия месец на Година пета след Възкресението. Бъртън се опитваше да води календар, защото освен всичко друго се смяташе за летописец. Но му беше трудно. Времето не означаваше много край тази Река. Полярната ос на планетата се намираше винаги под ъгъл от деветдесет градуса спрямо плоскостта на еклиптиката. Нямаше смяна на сезони, а звездите сякаш се блъскаха една в друга и правеха различаването на отделно светило или съзвездие невъзможно. Бяха толкова неизброими и ярки, че дори слънцето в зенит не успяваше да заличи от небето най-големите. Подобни на призраци, които не желаеха да отстъпят пред дневната светлина, те висяха над главите и в най-жежкия ден.