Независимо от това, хората имаха нужда от времето, както рибите от вода. Ако не знаеха нищо за идеята на календара, биха го измислили наново. И така, за Бъртън този ден беше 14 юли от Година пета.
Но Колоп, като мнозина други, отбелязваше времето като продължение на дните след смъртта си на Земята. За него беше 1667 година след Христа. Той не вярваше, че „сладкият Исус“ е станал кисел. По-скоро за него тази Река беше Йордан, а долината — земята отвъд сянката на смъртта. Признаваше, че задгробният живот не съответстваше на очакванията му. И все пак в много неща беше по-великолепен. Виждаше го като свидетелство за любовта на Бог към Неговите творения. Бе дал на всички хора, напълно недостойни за такъв дар, втора възможност. И ако това тук не беше Новият Йерусалим, то поне мястото беше подготвено за съграждането му. Тук тухлите — любовта към Бог, и спойката — любовта към човека, трябваше да бъдат извлечени от мелницата и пещта, наричани планета на Речната долина.
Бъртън пръхтеше, докато слушаше изложението на тази теория, но някак, дори против волята си, обичаше дребното човече. Колоп излъчваше искреност. Той не подхранваше пещта на своята доброта с книжните листове на някоя теология. Той не действаше под принудата на някое учение. Гореше с огъня на собственото си съществувание, а то се изразяваше с една дума — любов. Обич дори към онези, които с нищо не заслужаваха такова чувство, най-трудният и рядък вид любов.
Разказа на Бъртън някои подробности от земния си живот. Бил лекар, земеделец, либерал с непоклатима вяра в своята религия, но и препълнен с въпроси за вярата си и за съвременното си общество. Написал апел за веротърпимост, който изсипал върху му и похвали, и проклятия. Бил и поет, известен не за дълго, а след това забравен.
— Написаните от мен редове може и да са мъртви, но истината в тях живее — каза той на Бъртън. Махна с ръка, за да обхване хълмовете, Реката, планините, хората. — Както и ти можеш да се увериш, ако отвориш очите си и не настояваш толкова упорито на своя миг, че хора като нас са създали всичко това. — Той помълча и продължи: — Да приемем за миг твоето верую. Пак си остава факт, че тези Етични вършат онова, с което ги е натоварил Техният Създател.
— Повече харесвам други твои стихове — отвърна Бъртън. —
Колоп беше доволен, но не знаеше, че Бъртън влагаше в четиристишието съвсем различен смисъл.
Това означаваше някак да се промъкне в Тъмната кула, да разкрие тайните на Етичните и да обърне срещу тях собствените им творения. Не изпитваше към тях благодарност за получения втори живот. Вбесяваше се от мисълта, че за нищо не са поискали позволението му. Ако искаха да получат благодарността му, защо не му кажеха каква бе причината да му дадат тази втора възможност? А защо трябваше да пазят в тайна мотивите за постъпките си? Искрицата, която те отново запалиха у него, щеше да се превърне в яростен огън, който да ги изпепели.
Той прокле съдбата си, захвърлила го толкова близо до изворите на Реката и значи недалеч от Кулата, а след няколко минути отнесла го обратно някъде към средата на Реката, на милиони мили от целта му. Въпреки всичко, щом веднъж се озова на онова място, можеше пак да попадне там. Не с лодка, защото такова пътешествие би му отнело около четиридесет години, ако не и повече. И не се съмняваше, че щеше да се сблъска хилядократно с опасността да го хванат и превърнат в роб. А ако го убият по пътя, сигурно ще се събуди на огромно разстояние от целта и ще трябва да започне всичко отначало.
А от друга страна, при привидно случайното разпределение на възкръсващите, би могъл пак да попадне близо до желаното място. Това го подтикваше за пореден път да използва Смъртния експрес. Но макар да знаеше, че смъртта му ще бъде само временна, трудно беше да направи задължителната крачка. Умът му казваше, че смъртта е единственият билет в това пътуване, но тялото му се бунтуваше. Клетките яростно настояваха да оцелее и надмогваха волята му.