До един момент се оправдаваше, че му е интересно да изучава обичаите и езиците на праисторическите хора, сред които живееше. После честността победи и той си призна, че само търси повод да отлага Мрачния миг. И пак нищо не правеше.
Бъртън, Колоп и Гьоринг бяха преместени от ергенската си казарма, за да започнат живот на нормални граждани. Всеки се настани в своя колиба и след седмица вече бе открил жена, с която да я сподели. Църквата на Колоп не изискваше въздържание. Нейните членове можеха да поемат това задължение, но само по собствено желание. Църквата се опираше на факта, че мъжете и жените бяха възкресени в тела, притежаващи всички полови белези на първоначалните. (А тук дори някои земни оскъдности бяха попълнени.) Очевидно беше, че Творците на Възкресението желаеха да няма всеобщо въздържание от секс. Беше добре известно, въпреки упоритостта на някои фанатици, че сексът имаше и други функции освен продължението на рода. Така че по-смело, младежи, търкаляйте се на воля в тревата.
Още един резултат от неумолимата логика на Църквата (която между другото отричаше разума като ненадежден) беше допустимостта на всяка форма на любов, стига да е доброволна и да не включва жестокост и насилие. Беше забранена злоупотребата с деца. Но този проблем щеше да изчезне с времето. След няколко години всички деца щяха до пораснат.
Колоп заяви, че не би въвел в колибата си партньорка, само за да облекчи сексуалното му напрежение. Настояваше, че трябвало и да обича жената. Бъртън му се присмя хапливо. Каза, че това условие било твърде лесно за изпълнение, значи било и евтина уловка. Колоп обичаше всички хора, следователно според собствените му теории би трябвало да вземе първата жена, която му каже „да“.
— За да бъда точен, приятелю мой, именно това се случи.
— И е въпрос на чисто съвпадение, че тя освен другото е красива, страстна и умна? — подкачи го Бъртън.
— Колкото и да се стремя да стана повече от човек или иначе казано — цялостен човек, нищо човешко не ми е чуждо — отвърна Колоп. Усмихна се. — Нима би искал доброволно да се превърна в мъченик, като взема някоя зла грозница?
— Щях да кажа, че си още по-голям глупак, отколкото съм си представял. А аз искам от една жена само красота и привързаност. Пет пари не давам какъв мозък има в главата си. И предпочитам русите. В мен има някаква струна, която звънва под пръстите на златокоса жена.
Гьоринг заведе в колибата си истинска валкирия — висока шведка от осемнадесети век, с широки рамене и големи гърди. Бъртън си зададе въпроса дали тя трябваше да замени първата жена на Гьоринг — балдъзата на шведския изследовател граф фон Розен. Гьоринг сподели, че тя наистина не само приличала на Карен, но дори имала същия глас. Двамата наглед си живееха щастливо.
Една нощ, по време на неизменния дъжд преди зазоряване, Бъртън изплува от дълбокия си сън.
Стори му се, че дочу писък, но когато съвсем се разсъни, можа да чуе само гръмотевичния трясък на падналата наблизо мълния. Затвори очи, но веднага подскочи. Жена закрещя в някоя съседните колиби.
Стана рязко, дръпна бамбуковата врата и подаде глава навън. Студеният дъжд го заудря по лицето. Всичко тънеше в мрак, освен планините на запад, осветени от проблясъците на мълнии. Една удари толкова близо до него, че той оглуша зашеметен. Обаче успя да различи очертанията на две призрачни фигури до колибата на Гьоринг. Ръцете на немеца стискаха гърлото на неговата жена, която държеше китките му и се опитваше да го отблъсне.
Бъртън затича, подхлъзна се на мократа трева и падна. Точно когато ставаше, следващата светкавица му показа жената на колене, приведена назад, и разкривеното лице на надвесения над нея Гьоринг. В същия миг от колибата си излезе Колоп, който още нагласяше препаската си. Бъртън стана и без да издаде нито звук, затича. Но Гьоринг беше изчезнал. Бъртън коленичи до Карла, сложи ръка на гърдите й, но не усети ударите на сърцето. Още една мълния му позволи да огледа отворената уста и изцъклените очи.
Той се изправи и викна:
— Гьоринг! Къде си?
Нещо удари главата му отзад. Той падна по лице.
Замаян, той направи усилие да се надигне на колене и длани, но още един тежък удар го просна на земята. Наполовина в несвяст, той все пак се претърколи и вдигна ръце и крака, за да се предпази. Гьоринг стоеше над него с тояга в едната ръка. Лицето му беше на луд човек.
След светкавицата настъпи пълен мрак. Нещо бяло и неясно изскочи върху Гьоринг от тъмнината. Двете белезникави тела рухнаха в тревата до Бъртън и се затъркаляха. Крещяха като разгонени котараци и поредната мълния ги освети, вкопчени един в друг.