— Къде ще отидем сега? — попита Пег.
За миг си помисли колко е странно, че се осланя на дванадесетгодишната си дъщеря. Но момичето знаеше какво прави. То винаги бе обладавало здрав разум и хладнокръвие — дори прекалено много хладнокръвие според Пег.
— Защо не при Филипс? — попита Джени.
Пег я изгледа.
— Какво искаш да кажеш?
— Ханк каза, че…
— Знам какво е казал и това не е истина.
— Хайде, мамо, не съм дете. Знам, че ходеше с някого.
— Достатъчно!
— Ако не е Филипс, то тогава е…?
— Това не е твоя работа, госпожице!
— Виж какво, нуждаем се от помощ. Има си хас да тръгнем да се размотаваме по улиците! Трябва ни или скривалище, или кола. Знаеш ли как се запалва кола с жица?
— Разбира се, че не.
— И аз също. В книгите го правят постоянно, но аз не мога. Опитвала съм няколко пъти с колата на Ханк, но, изглежда, все нещо ми убягва. Мисля, че е най-добре да приемем варианта „Филипс“.
— Ами Джон? Той ще мине и…
— Ще види полицейските коли и ще продължи. Я вземи тези… — Джени й подаде два от ножовете: — Скрий ги.
Самата тя пъхна единия от двата, които останаха у нея, в чорапа си, а другия — в задния джоб на джинсите.
Пег носеше стегната дреха без ръкави. Обула бе сандалите на бос крак. Поклати глава и попита:
— А аз къде да ги сложа?
— Носиш ли бикини?
— Разбира се.
Джени се плесна по външната страна на бедрата си.
— Пъхни ги в тях отстрани.
Пег вдигна роклята си и последва съвета. Усети студенината на стоманените остриета до кожата си. Намести ги, доколкото можа, така че да не рискува да се пореже при движенията си.
— Сега всичко е наред — каза тя.
— Тогава да тръгваме към Филипс.
— Джени!
— Мамо, те ще ни откарат при дърветата на смъртта!
— Но…
— Нима искаш крулите да ни докопат? По дяволите, нали знаеш какво ще направят с нас?
— Това са слухове — смотолеви Пег.
— Да, но в тях има нещо вярно, нали? Ако Филипс те обича, ще ни помогне. Хайде, да тръгваме!
Джени се отблъсна от стената и се затича към портата на двора. Дръпна резето и леко я открехна. Надникна през процепа. После я разтвори още и показа главата си навън. След като хвърли по един поглед последователно вляво и вдясно, се обърна назад към Пег и прошепна:
— Алеята е чиста.
Пег я последва навън. Пресякоха тъмната алея на бегом и се скриха зад първия телеграфен стълб.
— Къде се намира домът му? — попита Джени.
— На ъгъла на „Трета“ и „Дивижън“.
— Господи, та това е на другия край на града!
— Знам.
— Не можем да рискуваме да преминем толкова дълго разстояние. Те сигурно ще… Сетих се!
— Какво?
— Тъкър Грейди. Той е на почивка. Видях го да заминава с джипа вчера. И понеже е самотен ерген, сега в къщата му няма жива душа.
— И какво?
— Щом там няма никого, значи можем да я използваме.
— Искаш да влезем с взлом?
— Разбира се. Защо не?
— Но това е противо… — Изражението на лицето на Джени я възпря да довърши думите си. Противозаконно. Що за приумица при тези обстоятелства и на това място? — Ще успеем ли да влезем вътре?
— Няма да е особено трудно. Да тръгваме.
Внимателно поеха по алеята, придържайки се към лявата й страна. Вече приближаваха към пресечката, когато се зададе кола. Джени бутна Пег да залегне. Припълзяха зад две кофи за боклук. Колата бавно се придвижваше към тях.
— Бас държа, че е полицейска — прошепна Джени.
— Мислиш ли, че са ни видели?
— Ако беше така, щяха да ускорят.
Когато колата приближи съвсем, Пег се сниши още повече. Чу пукота на радиотелефона и високия метален глас на диспечера, който бълваше неразбираеми фрази. Гумите изхруптяха по едрозърнестия асфалт на по-малко от метър от тях. Тя долови мириса на дим от пура. Колата ги отмина. Отмряха звуците от радиотелефона. Изчезна и благоуханният мирис.
— Не мърдай, докато не свърнат от алеята — предупреди Джени. — Имай предвид огледалото за обратно виждане.
Когато боботенето на двигателя окончателно заглъхна в далечината, Джени се изправи. Показа глава над кофата и огледа наоколо.