Бен изкрещя:
— Не! Моля ви!
Корди притисна ушите си с длани.
Когато ги свали, вече цареше тишина.
Тя се сви зад дънера. Обгърна колене и се заслуша в горските шумове.
Шестнадесета глава
— Ха! Вижте! Къщурка!
Робинс се изравни с Нийла. Спряха до Шери и се вгледаха между дърветата.
Накрая на дълга и окъпана от лунната светлина поляна стоеше дървена къщичка.
— Хубава е — каза Робинс. — Да изхвърлим едно око.
Той излезе напред. Стъпи на откритото пространство и се спря. Огледа околността. Поляната бе по-голяма от футболно игрище. Погледът му опипа дърветата, които я очертаваха. Не забеляза никакво движение. Къщичката беше тъмна и изглеждаше безлюдна.
— Вървете близо до мен — каза той.
Нийла застана от дясната му страна. Шери — от лявата. Той закрачи напред с готова за стрелба пушка. Меката почва пружинираше, под ботушите му. Студеният бриз облъхваше голите му ръце.
Робинс погледна към Нийла. Тя накуцваше. Прехапала беше устна от болка, изглеждаше едновременно много смела и много уязвима. Прииска му се да я прегърне.
Тя забеляза, че я гледа и му се усмихна.
— Как са краката ти? — попита той.
— Били са и по-добре.
Робинс се обърна към Шери.
— Ще се справим ли?
— Има шанс — каза тя и опита да се усмихне.
Приближиха се към къщичката. Робинс видя, че тя е построена сред множество колове, забити в земята. Напречно на всеки от тях бе закована по една къса дъска. Приличаха на кръстове. Напомняха на градински плашила с разперени ръце. Върху всяка от късите дъски в средата стърчеше по една тъмна топка.
Шери улови Робинс за ръката и го принуди да спре.
— Ох, майната му! Ама че говняна работа! — възкликна тя изумено.
— Това са глави — прошепна Нийла.
Робинс погледна към най-близкия кол. Наистина, на него бе набучена човешка глава с развяващи се под нощния ветрец тъмни коси. Той обходи с поглед и другите колове. На всеки бе набучена по една глава.
— Господи Боже! — изрече той и направи крачка напред.
Шери го дръпна за ръката.
— Ние там не отиваме!
Той се обърна към Нийла.
Тя поклати отрицателно глава. Лицето й изразяваше погнуса.
— Да вървим към къщата — каза той.
— Не искам — каза Нийла с глас на силно изплашено дете.
Робинс се огледа. Забеляза някакво движение сред дърветата, ограждащи поляната. Зад една трепетлика се мярна лице. Той вдигна пушката и се прицели. Лицето мигом изчезна.
Отляво между дърветата пробяга голо тяло.
Шери силно изстена.
— Хайде към къщата — каза Робинс.
Нийла стисна ръката му.
Един нож литна в параболичен полет и, като се превърташе и проблясваше, се устреми към тях. Робинс бутна Нийла. Тя залитна и ножът изсвистя край тялото й. Робинс се впусна към нея.
— Да бягаме към къщата — каза той и я задърпа.
— Господи, насмалко да…
— Да, но не стана.
Затичаха се. Преди да навлязат сред коловете, Робинс пусна ръката на Нийла и извади забилия се в земята нож.
— Вземи го — каза й той.
После погледна назад.
Не видя нито една жива душа.
После, навеждайки се под напречните дъски, ги поведе сред коловете. Бяха забити нагъсто. Той се движеше внимателно, за да не се блъсне в някой от кръстовете. Въпреки това пушката му закачи един от тях. Колът се заклати. Нещо тупна на земята. Нийла нададе ужасен вик. Той понечи да погледне назад, но коловете го обграждаха плътно като в клетка. Не можеше да се обърне, без да блъсне някой.
— Добре ли си? — подвикна той през рамо.
Не последва отговор.
— Нийла?
— Добре съм — отвърна тя с напрегнат шепот.
— Шери?
— Изведи ни оттук!
— Вие, в ариергарда — произнесе думите, преди да разбере грешката си. — Забравете за…
— А-ааа!
Той рязко се надигна. Рамото му удари една от напречните дъски. Колът се заклати в рохкавата земя. Той го сграбчи с две ръце, за да не падне. Обърна се и погледна назад. Нийла, както бе вървяла наведена, така и се бе заковала на място. На известно разстояние зад нея Шери стоеше изправена. Раменете й се намираха на височината на напречните дъски, а главата й — малко под другите глави. Робинс веднага разбра. Тя не се оглеждаше за крули, а бе приковала поглед в набучените глави. Бяха стотици. Обграждаха я отвсякъде. Приближаваха се като чудовищна тълпа.