— Поогледах тук-таме и… — каза Джени и се разсмя с половин уста. — Познайте какво намерих?
— Хей, чакай — смотолеви Арт, поставяйки слушалката върху телефонния апарат.
— Ти щеше да ни предадеш, боклук такъв.
— Не, аз…
Приглушен изстрел прекъсна думите му. Възглавницата пред момичето потрепна. Сред белотата й разцъфна дупка, от която се разхвърча перушина.
Арт извика и се хвана за лявата ръка.
— Не! — извика Пег и се втурна към него.
— Мамо, отстрани се!
— Не! Няма да те оставя да го убиеш! Няма да те оставя! Не!
— Стига глупости, мамо!
Арт, стенейки, падна на колене.
Застанала пред него, Пег погледна към дъщеря си. Джени пусна възглавницата. В ръката си държеше малък никелиран автоматичен пистолет.
— Добре, ще го държа на прицел, а ти го завържи и му запуши устата.
Осемнадесета глава
Седнала под един от свещниците с гръб към стената, Нийла наблюдаваше как Джони претърсва помещението.
Той първо огледа стените. Покрити бяха с еленови кожи, които спираха процеждането на ветровете през цепнатините между дървените трупи. Джони повдигна всяка кожа и погледна зад нея.
След огледа на стените той пристъпи към огнището. Почерняло котле висеше над въглените от изгорели дърва. Той го откачи, свали капака му и подуши вътре. Запуши носа си и го захлупи.
Шери, която вече спеше върху купа кожи, изстена в съня си и се обърна на другата страна.
— Какво има в котлето? — шепнешком попита Нийла.
— Каквото и да има, е развалено.
Той го окачи обратно на ченгела. Опипа пепелта под него.
— Студена е — съобщи, триейки дланите си, и се изправи. Взе ръжена, подпрян до огнището. На Нийла й се стори солиден и тежък. Той го подържа в ръцете си, като да прецени теглото му, и го върна на мястото му. За няколко минути инспектира последователно опушените стени на огнището, една метличка и един плетен стол.
После се обърна и закрачи безшумно по застлания с кожи под.
— Какво търсиш? — попита Нийла.
— Всичко, което би могло да е от полза. — Той поклати разочаровано глава. — С изключение на някои дреболии тук няма нищо.
— А какво всъщност ни трябва?
— Храна и вода. А ако имахме и две пушки, щеше да е идеално.
От ъгъла се чу гласът на Шери.
— Както сте се размечтали, какво ще кажете за един булдозер, с който да се измъкнем от това шибано място?
— А дали няма и друга стая? — подхвърли Нийла.
— Вече проверих.
— А някаква пристройка?
— Ще огледам наоколо.
Той отиде до вратата, взе пушката и вдигна резето. Отвори вратата.
Възтъмният му едър силует се очерта на фона на бледата лунна светлина. Изглеждаше концентриран и решителен, напрегнато вгледан в нощта. После се обърна към тях.
— До скоро виждане.
В тона, с който изрече думите, Нийла долови преиграна решителност на уплашено момче.
Той посегна да затвори вратата.
— Почакай. Ще дойда с теб — каза Нийла.
Стана, прекрачи прага и застана до него. Погледът й обходи кръстовете и главите над тях. После се спря замалко и на просеката, която Джони бе прокарал сред тази злокобна градина.
— Да заобиколим и да минем отзад — каза Джони.
Тръгнаха край стените на къщичката. Установиха, че отвсякъде, включително и отзад, тя е заобиколена все така с кръстове, увенчани с глави. Малката квадратна къща стоеше самотна.
Затваряйки кръга на обиколката си, се намериха отново пред вратата.
— Ще поостана малко навън — каза Джони. — Ти се прибери и поспи.
Нийла се поколеба. Може би имаше нужда да се уедини за известно време. А може би искаше да прояви добра воля и да остане на пост, докато тя спи.
— Ще остана тук с теб — отвърна тя.
— Добре…
— Но ако искаш да си сам…
— Не, всъщност не държа. — Той се ухили. — Мислиш ли, че ми се иска да съм сам с всичко това? — И той кимна към главите. — А ако започнат да говорят?
— Смяташ ли, че са способни на това?
— Не, ако поддържаме разговор помежду си.
— Защо не приседнем?
Седнаха на земята. Нийла опъна крака. Кръстоса ги и облегна гръб на грубите трупи, изграждащи стената на къщичката. Заговори с наведена глава:
— Искам да ти благодаря. Не знам точно какво става и защо го направи, но спаси живота ни.