— Ами…
Тя изчака малко, за да му даде възможност да продължи, но той така и не добави нито дума.
— Защо се върна за нас?
— Кой знае?
— Ти трябва да знаеш.
— Предполагам, че да.
— Кажи ми го тогава.
— Предполагам, че защото не исках да умреш.
Тя леко се наклони и допря рамо до неговото. Този мъж я привличаше силно и това я объркваше. Той все пак беше част от схемата, чрез която се бе въвлякла в настоящия кошмар. Тя по-скоро трябваше да го ненавижда. Но не можеше. Той беше силен и опасен, но в същото време и уязвим по начин, който я караше да се стреми да бъде до него.
— Защо точно моята съдба те вълнува?
— Не зная. Има нещо… Известно ми беше какво щяха да ти направят. Мисълта, не ще бъдеш…
— Ами Шери? Да предположим, че аз не бях с нея. Щеше ли да я оставиш да бъде убита?
— Да.
— Защо?
— Така стават нещата в Барлоу. Така сме ги вършели от самото начало.
— А как е започнало всичко?
Тя обърна очи към него. Той отклони погледа си от нейния. Зарея го някъде към обляната от лунна светлина гора.
— Не съм сигурен дали някой знае точно как — каза той. — По всяка вероятност крулите са били тук още при основаването на града. Не е известен произходът им. Има всякакви теории. Някои казват, че това са деца на Дявола. Други твърдят, че са племе, останало от каменната ера и замръзнало на първобитен етап на развитие.
— Ако са на такъв етап на развитие, откъде имат метални оръжия?
— От нас. Даваме им каквото поискат с изключение на огнестрелни оръжия.
Нийла поклати глава.
— Както и да е… Моят учител по история подкрепяше хипотезата, че крулите са потомци на викинги, които навремето са слезли на Тихоокеанското крайбрежие и се придвижили нагоре по делтата — продължи той.
— А ти какво мислиш по въпроса?
— Мисля, че са потомци на някой луд планински отшелник — трапер. — Той вдигна рамене и се усмихна кисело. — Никой не е сигурен в предположенията си. Моята съседка Джоан Ирли твърди, че са марсианци. Но каквито и да са, те са под известен контрол. Преди много години са имали навика да нападат града веднъж месечно. Но нашите предци се изхитрили и започнали да им предоставят минаващи оттук пътници. Ползата се оказала двойна — местните жители ограбвали пътниците, преди да ги предадат на крулите.
— И тази практика продължава — каза Нийла, поглеждайки към босите си разкървавени ходила.
— И двете страни извличат полза от това. И при положение, че си получават своите осем или десет жертви на месец, крулите не ни закачат.
— И никой ли не се е опитвал да сложи край на този ужас?
— Имаше няколко опита. Един смелчага, на име Маккиди, веднъж оглави група мъже и ги поведе в горите. Бяха се нарекли „Славната четиринайсеторка“. Това се случи през тридесетте години. Тогава за Барлоу се разнесе лоша слава. Говореше се, че е град, който човек е по-добре да заобикаля. Спряха да минават пътници. А нашите хора пък спряха да отвеждат жертви в гората. Така една нощ крулите дойдоха и отвлякоха около дузина жени и деца. „Славната четиринайсеторка“ тръгна подире им да ги спасява и повече не се завърна.
Плъзгайки замислен поглед по коловете и главите пред тях, той добави:
— Никога никой не се е завръщал.
— А ние?
— Ние ще направим сериозен опит да се завърнем.
Джони я прегърна през рамо и тя положи глава на неговото.
Тя се почувства добре с Джони.
По-добре, отколкото се бе чувствала с който и да е мъж, откакто се раздели с Дерек. Стана преди две години. Скъсването им я хвърли в дълбоко униние. Шест месеца живя като отшелничка. Изпитваше омраза не само към Дерек, но и към всички мъже. В мислите си непрекъснато се връщаше към хубавите мигове, които бяха прекарали заедно. В същото време си мечтаеше как той се връща при нея. Прехвърляше всичко това в главата си и сякаш болката, която й причиняваше, й доставяше удоволствие.
Накрая самотата я накара да излезе от дома си. Срещна отчаяни мъже, които желаеха близостта на тялото й, защото и те самите бяха не по-малко самотни от нея. Мнозина от тях се стремяха да изглеждат твърди и самоуверени. Говореха големи приказки. Караха поршета. Излизаха с какви ли не претенции. Други пък излагаха на показ като кървяща рана болезнената си чувствителност и хленчеха, молейки се за малко внимание. Малко бяха нормалните мъже, стоящи по средата на тези две крайности. Именно с тях, с тяхната спокойна уравновесеност желаеше да има допир.