Но мъжете от този тип, на които понякога попадаше, обикновено се оказваха женени, натоварени с грижи около деца и кучета.
И сега се появи Джони Робинс. За него не можеше да каже, че е нормален мъж, след като беше израснал в град като Барлоу и имаше зад гърба си ужасни деяния. Но все пак беше силен и уверен в себе си. Говореше прямо, а и умееше да бъде нежен и внимателен.
Беше от онези мъже, на които можеше да се разчита.
От онези, които можеха да й вдъхнат любов.
Очите й се изпълниха със сълзи. Подсмръкна. Джони я погледна.
— Съжалявам — каза тя.
— Няма нищо. Отпусни се малко.
— Всичко е толкова ужасно!
— Зная.
Дланта му погали косата и влажната й буза.
— Ние никога няма да имаме възможност да се опознаем, Джони. Не ни е отредено да бъдем заедно.
— Ще се борим за този шанс — изрече той с решителен тон. Тя поклати глава. Силно ридание разтърси тялото й.
— Ще успеем. Бъди сигурна!
Лицето му се доближи до нейното. Впи поглед в очите й. Усмихна се леко и долепи устни в нейните.
Деветнадесета глава
Свита на кълбо, трепереща и не смееща да направи каквото и да е движение, Корди продължаваше да лежи на земята до дънера на дървото.
Часове изминаха откакто видя тъмния едър силует да се носи с големи крачки между стволовете и чу да се извисява гласа на Бен, изразяващ безкраен ужас и молба за пощада. Господи, той сигурно е умрял по страшен начин!
После огромното същество се насочи в нейната посока и мина край нея, преди да се отдалечи.
Но не беше изключено да се спотайва някъде наблизо.
Тя не можеше да лежи повече. Пикаеше й се, а не искаше да се измокря.
Най-накрая се обърна по корем. Надигна глава. Огледа околния гъсталак. Плътните синьо-лилави цветове на нощта бяха изсветлели до синьо-сиво и тя виждаше добре дори и по-далечните храсталаци.
Това, че вече не можеше да разчита на прикритието на нощната тъма, изведнъж я изпълни с нова тревога.
Изправи се на колене. Изтръпналата й ръка увисна безчувствена. След болезнени тръпки усети как кръвта в нея започна отново да се движи. Разтърси я. Няколко пъти последователно сви и разпусна пръстите си. Реши, че вече може да стане на крака. Изправи се.
Внимателно заоглежда обкръжаващата я гора. Не откри никакви признаци на нечие присъствие наоколо.
Припряно свали панталоните си и клекна. Струята зашуртя върху сухите листа под нея. Докато оглеждаше напрегнато дърветата околовръст, с нетърпение искаше този звук миг по-скоро да спре. Но в същото време й беше приятна топлината, която се разливаше по тялото й от облекчаването. Когато свърши, изправи се и дръпна панталоните към кръста.
Известно време остана загледана в посоката, в която Бен бе хукнал. Не й се искаше да види трупа му. Но и не можеше да си тръгне, без да се е уверила, че е мъртъв. А за да се увери, трябваше да го види.
Тръгна напред, колкото се може по-бавно и тихо. Въпреки старанието при всяка нейна крачка нещо изшумоляваше или изпукваше под стъпалата й. Не много силно, но достатъчно, за да бъде чуто наблизо. Закрачи с по-големи крачки с мисълта, че по този начин намалява броя им за единица време. Пък и се придвижваше по-бързо към целта.
Цел, до която никак не й се искаше да стигне. Единственото й желание бе да се скрие някъде.
Но беше длъжна да намери Бен.
Продължи да си пробива път през гъсталака. Имаше приблизителна представа къде да търси мъртвото тяло. Бен бе успял да пробяга няколко десетки метра, преди да нададе предсмъртния си писък.
Видя краката му. Закова се на място. Беше проснат по гръб. Единият му крак беше изпънат, а другият — разперен встрани и сгънат по неестествен начин в коляното. Горната част на тялото му беше скрита зад дървото.
Панталоните му бяха изпоцапани с кръв.
— Бен? — подвикна тя с полушепот, но все пак достатъчно силно.
А може би и прекалено силно.
Направи още една крачка и пред очите й се разкри средната част на тялото му — междукрачието, после ризата му, също напоена с кръв. Доближи се още и видя гърдите и отметнатата му настрани дясна ръка. Още само една стъпка и щеше да установи дали…