Не!
Отстъпи назад. Зад дървото отново останаха да стърчат само краката му. Вгледа се в тях. Очите й се замъглиха от внезапно рукналите сълзи.
Тези обувки!
Само преди седмица на шега бе изхвърлила едната от тях от прозореца на колата, докато се закачаха. Спомняйки си, изстена:
— Ох, Бен!
После не издържа и хукна. Знаеше, че вдига шум. Вече й беше все едно.
Нека ме хванат! Нека ме хванат!
Тичаше с все сила, за да се отдалечи от Бен. Тичаше с отметната назад глава, заслепена от продължаващите да бликат от очите й сълзи. По-добре беше да гледа към небето, към синьото утринно небе, отколкото към онова, което може би се приближаваше, за да убие и нея.
Налетя на гъст храсталак. Вейките му обхванаха краката й. Но ритайки и тъпчейки, си запробива път. Не можеше да я спре. Когато най-после излезе от него, един лиановиден израстък задържа крака й. Тя с писък полетя напред. В последния миг се изви панически настрани, за да не падне върху едно голо тяло, проснато на земята.
Беше момчето, което я нападна през нощта.
Същото момче, което бе заклано само минута преди Бен.
Тя се озова на земята. Изправи се на четири крака. Погледна тялото. Видя, че цялото е в кръв и облазили го мравки. На мястото, където трябваше да бъде главата, стърчеше размазаният остатък от врата.
Тя скочи и отново се втурна да бяга. Даде си сметка, че вдига твърде много шум.
И сега вече това я разтревожи.
Когато се отдалечи достатъчно от тялото, тя спря. Огледа се.
Ето там!
Вдясно от себе си видя гъст и високо избуял храсталак. Обиколи го от всички страни, за да види дали е надежден като прикритие. Ничий поглед не можеше да проникне вътре.
Отлично!
Легна по корем и запълзя напред. Запрониква все по-навътре сред вейките и листака.
Най-накрая се спря. Огледа се. Установи, че мястото я бе изолирало от обкръжаващия свят. Сви се на кълбо. Загледа се в няколкото сини късчета небе, които прозираха през сплетените клонки.
Нещо погъделичка ръката й.
Погледна.
Беше мравка.
Натисна я с пръст. Размаза я по кожата си и прошепна:
— Още не.
Двадесета глава
Нийла се събуди. Главата й беше в скута на Джони. Бяха все така отвън. Джони седеше облегнат до дървената стена на къщичката.
Усмихна се на Нийла. Очите му бяха зачервени. Лицето му — покрито с набола брада, драскотини и кафяви петна от засъхнала кръв.
Тя протегна ръка и докосна бодливата му буза.
— Май имам нужда от бръснене — каза той.
— А и от сън. Успя ли въобще да дремнеш?
— Вече забравих какво е това.
Дланта му я погали по челото. Беше голяма, топла и успокояваща. Нийла я хвана, поднесе я към устните си и я целуна. После я пъхна в блузата си. Притвори очи. Пръстите му заразтриваха леко гърдите й. След това се спуснаха към корема й. Нежно го загалиха. Усети до тила си набъбващия му член. Дланта му се върна към гърдите й. Започна да ги мачка и да стиска наболите им зърна.
Нийла отмести от себе си ръката му и се изправи. Протегна се. Мускулите на тялото й се бяха схванали. Усмихна се на Джони. Той я гледаше. Беше напълно наясно какво ще последва.
Тя разкопча докрай блузата и я свали.
— Сигурна ли си? — попита Джони. — Тук?
Нийла не отделяше погледа си от него. Знаеше, че ако се обърнеше към полето с коловете и набучените на тях глави, всичко щеше да се развали.
— Тук е единственото място, с което разполагаме — отвърна тя.
— А вътре?
— Вътре е Шери. — Тя дръпна колана на панталоните си. — Тук, на слънце, е добре.
Панталоните се смъкнаха в краката й. Пристъпи към Джони само по бикини. Свали и тях. Утринният бриз и топлите слънчеви лъчи галеха кожата й.
Чувайки, че вратата на къщичката изскърцва, Нийла отвори очи. На прага се показа Шери.
— Свършихте ли? — попита тя със саркастичен тон.
— За Бога!
— О, не ми обръщайте внимание.
— Махни се оттук! Какво ти става?
Клатейки глава, Шери се загледа в далечината.
— Нищо не ми става. Питах се на вас двамата дали не ви става нещо.
— Ако се прибереш вътре за минута — каза Джони със спокоен глас, — ще свършим и ще се облечем.
— Не желаете ли публика?