Дочу шум от тичащи крака и лаещ смях. По гласовете, които го издаваха, успя да разбере, че наоколо имаше пет-шест тийнейджъри.
Вече не чувстваше храсталака като убежище, а по-скоро като капан.
Изпита силно желание да изскочи и да побегне…
Но те можеха да я чуят. Можеха да чуят как се измъква и да я хванат, преди да е излязла от шубрака. Приклещена от вейките, ще бъде безпомощна. За юношите ще бъде игра да се докопат до нея.
Ще си играят с нея.
Ще издевателстват над нея по всевъзможни начини, а може би и накрая ще я изпекат жива на слаб огън.
Тя се вслуша в язвителния смях и крясъците им.
Бяха наобиколили храсталака.
Като че ли знаеха, че тя се намира в него.
Прииска й се да се обърне на една страна и да присвие колене към гърдите си. Но не посмя. Задоволи се да притисне леко краката си един към друг. Притисна и ръцете към тялото си. Не отмести поглед от малките късчета утринно небе, прозиращи през сплетените над нея вейки.
И зачака.
Децата разискваха нещо с високите си отривисти гласове. Едно от тях се изсмя. Сред листака и клонките се чу шумолене.
Вцепененото тяло на Корди се разтрепери. Мускулите на врата й бяха схванати и я боляха.
Те знаят, че съм тук!
Но как са могли да разберат?
Тя ясно дочу, че някой е навлязъл в гъсталака и пълзи в нейната посока. Идваше за нея.
Корделия пое въздух и го задържа в гърдите си, опитвайки се да не извика.
Шумовете секнаха.
Те се ослушват, помисли си тя. Ослушват се и изчакват.
Корди надигна глава. Видя как измежду гъстите листа откъм краката й изплува едно лице. Лице на момиче. Русо момиче. От разчорлената й коса стърчаха листа и клонки. Устните, бузите и брадата й бяха оцапани с кръв.
Изглеждаше на четиринадесет-петнадесет години. Раменете й бяха голи.
Докато момичето се приближаваше с пълзене, Корди задиша учестено и запреглъща мъчително.
Момичето се озова до нея. Кожата на гърба му бе изподрана и покрита с парченца пръст. По задника си имаше кървави ивици като от нокти.
То седна и кръстоса крака.
— Аз съм Лили — промълви то. — А ти как се казваш?
Корди смотолеви името си.
— Как?
— Корделия.
— Ама че изчанчено име! — Смръщи нос момичето. — На нищо не прилича.
— Коя си ти?
— Лили.
— От ония ли си?
— Разбира се. — Лили се почеса по една от гърдите си. — От две години съм с тях. Забавно е.
— Забавно?
— Ами да! — изкикоти се момичето. — Няма училище, никой не ти нарежда какво да правиш и през цялото време се чукаш. Велико е! Ще ти хареса.
Корди поклати глава.
— Наистина ще ти хареса — настоя Лили.
— Вие сте убийци.
— Ами да. Голяма работа е да убиваш. А сега ти ще трябва да излезеш оттук.
— Защо?
Момичето се усмихна и вдигна рамене.
— Ами че няма да си стоиш все тук, я! — После, като доближи лицето си до Корди, добави: — Ако не излезеш, момчетата ще бъдат принудени да влязат. А това няма да им хареса, защото ще им се наложи да пълзят. Така че по-добре е да дойдеш с мен.
Корди поклати глава в знак на несъгласие.
— Ако не го направиш, ще полудеят. Пък и ще пропуснеш шанса си.
— Шанс! За какво?
— Да се присъединиш към нас. А те няма да те допуснат, ако се впрегнат.
— Какво ще стане, ако се присъединя?
— Няма да те убием.
— Добре, но какво ще стане?
— След като те огледат добре, момчетата ще те посветят в каквото трябва. После ще си една от нас и ще можеш да си поживееш в гората.
Корди положи глава на земята. През плетеницата от храсти се загледа в късчетата бледосиньо небе.
— Казваш, че ако се присъединя, няма да ме убият.
— Не, ако те харесат.
— И трябва да направя така… че да ме харесат?
— Именно.
— И тогава няма да ме убият?
— Тогава ще станеш една от нас. Така се присъединих и аз. Така са се присъединили и останалите.
— Значи от мен се иска да изляза оттук и… Какво ще направят първо. Ще ме чукат ли?
— Разбира се.