— Значи само ще ме чукат и това е всичко? Няма да ме убиват или осакатяват?
— Да. Това е всичко. После ще те отведем в селището. Там ще трябва да преминеш през една лайняна работа, ама нищо. Старият Грар ще ти даде окончателното окей или нещо от този род. Няма за какво да се безпокоиш. Да тръгваме!
Корди остана да лежи. Изпитваше страх да се помръдне.
Селището. Ще ме заведат в селището им, помисли си тя. Може би мама и татко са там…
— Хайде, размърдай се!
Господи, как не й се искаше да напуска прикритието си, макар то вече да не бе такова!
— Момчетата ще се изнервят.
— Добре — колебливо каза Корди.
— Тръгвай първа.
Тя напрегна волята си, обърна се по корем и запълзя напред.
Ами ако Лили лъжеше?
Ами ако се готвеха да я убият?
Но нямаше избор.
Продължи да се примъква напред.
Тогава ги видя. Три момчета. На тийнейджърска възраст. Чисто голи. Бяха приклекнали на слънце пред самия храсталак. Гледаха я втренчено.
Скована от страх, Корди спря да пълзи и погледна назад към момичето. То я подкани:
— Продължавай!
Корди поклати глава.
— Хайде!
— Не!
Изведнъж пред нея се чу шумолене на листа. Обърна глава и видя как две от момчетата тичат към нея, отстранявайки с ръце изпречилите им се буренаци.
— Не! — изпищя тя.
И продължи да пищи, когато я сграбчиха за ръцете и я заизмъкваха от храсталака.
Двадесет и трета глава
— Но защо ли не се приближават? — попита Нийла шепнешком, за да не събуди Джони.
— Казваш го така, сякаш ти се иска да дойдат — рече Шери.
— Едва ли ми се иска точно това.
Облечена, Нийла стоеше на прага и наблюдаваше крулите, мяркащи се в далечината. На няколко пъти се опита да ги преброи. Бяха в непрекъснато движение — едни изчезваха в гъсталака, други се появяваха на тяхно място. Бяха повече от двадесет. Не правеха нищо специално. Просто се мотаеха. А и тя не можеше да ги вижда добре поради кръстовете и набучените глави.
— Като че ли чакат нещо — каза Нийла.
— Да. Нас. Защо не затвориш вратата?
— Трябва да ги държим под око.
— Има и друг начин да ги наблюдаваме — възрази Шери. Затвори вратата и дръпна резето. — Ела насам.
Пристъпи в тъмното към стената и повдигна парче еленова кожа недалеч от вратата. Слънчевите лъчи нахлуха през пролуките на трупите.
Значи така Шери ни е шпионирала, помисли си Нийла.
Смесено чувство на гняв и унижение нахлу в нея при тази мисъл. Колко ли дълго Шери ги беше наблюдавала? От самото начало? И дали сцената я бе възбудила?
Боже мили, как въобще можа да падне толкова ниско?
Шери се пресегна и издърпа кожата. Хвърли я настрана.
— Така е по-добре — промърмори тя.
Нийла надзърна през цепнатината и установи, че идеално се вижда мястото, където тя и Джони се отдадоха на страстта. След това вдигна поглед към пространството отвъд коловете. Там крулите все така се разхождаха със същия изчакващ вид. После погледът й отново застина на мястото пред къщичката.
— Защо го направи? — попита я шепнешком.
— Какво значение има?
— За мен има значение.
— Виж какво, казах, че съжалявам.
— Така е. И не искам ново извинение, а ме интересува защо го направи. Ти си най-добрата ми приятелка, Шери. Как можа да стоиш тук и да ме шпионираш?
— Ние всички ще умрем тук. Това ти е известно, нали?
— Не, не ми е известно.
— Може би мислиш, че Джони ще размаха магическа пръчица и — хоп! — ще се озовем вкъщи.
— Едва ли мисля точно така.
— Онези там, онези подобия на човешки същества, ще ни докопат рано или късно. И тогава няма да има — никакво значение дали съм ви гледала или не.
— Но сега за мен това има значение.
— Твоя си работа.
— Кажи ми все пак.
— Просто забрави за всичко.
— Не мога. Не мога, ако ще оставане и занапред приятелки.
— Майната му!
— С това се изразява значението ми за теб…
— Нямаш дори и идея какво означаваш за мен. И най-малката идея.
Тези думи стреснаха Нийла.
— Аз те обичам!
Нийла я загледа втрещено.
— Какво искаш да кажеш?