Двадесет и пета глава
Уилис Хог обкрачи столчето пред бара. Сякаш яхваше кон.
— Едно кафе, Терк.
— Къде ти е шапката за риболов, Хог? — попита Терк, потупвайки безупречно бялата шапка на готвач върху главата си.
— Изненадан бях от жена ми — отвърна Хог. — Купила е някакво стилно старо огледало и познай кой е ангажиран да го окачва.
— Не съм аз — каза Терк, слагайки чаша димящо кафе пред Хог. — Трябва да си ти.
— Може би. — Хог задуха кафето. — Истинска трагедия беше снощи.
— И да, и не.
— Бях наистина разстроен, когато чух за младия Филдинг. Беше свястно момче. Ходеше на училище с моя Роджър.
— Не мога да се насиля да кажа, че съм бил разстроен за Шоу и синчето му. Или пък за Ханк Стоувър.
— Не ми се гризат кокалите на мъртвите. Обаче Филдинг наистина беше свестен. Жалко!
— Чу ли за Джон Робинс?
— Да чуя какво?
— Боб Рат спря, за да си купи сладкиш. Каза, че Робинс май се е омел. Като търсели миналата нощ онези двечките — майката и дъщерята, — минали и през къщата на „Олив стрийт“. Робинс го нямало там. Нямало и колата му. Смятат, че е откарал двенките със себе си.
Хог отново духна кафето и сръбна.
— Не могат да минат. Пътят е блокиран. А и няма да смеят да драснат през горите пешком.
— Рат спомена, че ще претърсват къщите една по една.
— Бих искал да бъда онзи, който ще ги намери.
— Можеш все още да се включиш в претърсването.
— Подозирам, че жена ми няма да бъде във възторг. С нетърпение очаква да започна да окачвам онова проклето огледало.
Хог излезе от ресторанта. Спря край шосето да изчака преминаването на един фолксваген. Младият мъж и младата жена в него не бяха от града. Хог се ухили. Вероятно бяха на ваканционно пътуване и си мислеха: „Ах, какво симпатично градче!“
Хог се затича през шосето. Придържаше смъкващите му се панталони. Като стигна другата страна, ги вдигна. Затегна колана си с една дупка.
— Добрутро, Рой! — извика той.
Рой мъкнеше към офиса на мотела два големи куфара. Ухили се и отвърна:
— Как си днес, Уилис?
— Не мога да се оплача. Как е жената?
— О, Розовото листенце е люта и раздразнителна както винаги.
— Добре, добре — каза Хог и продължи да крачи край шосето.
Защо ли Уилис се беше оженил за тази дъртачка? Е, преди двадесетина години, когато сключиха брак, не беше чак толкова стара. Тогава да е била около шестдесетте. Оттеглила се от занаята курва, както всички казваха. Знае ли човек понякога какво се върти в главата на един мъж…?
Хог стигна до вратата на железарския магазин на Филипс. Зад витрината беше тъмно. Изглеждаше безлюден. Хог натисна бравата. Вратата се оказа заключена.
— Проклятие! — измърмори той.
Отпред висеше табелка с работното време: „От понеделник до събота вкл. от 10 ч. до 18 ч.“
Беше събота след десет часа. Погледна часовника си. Точно така — десет и четиридесет и пет.
Почука на вратата и зачака. След малко отново почука.
— Хайде, хайде — промърмори нетърпеливо.
— Какъв е проблемът? — извика Рой.
Беше застанал пред мотела. Все още държеше куфарите.
— Да знаеш някое друго място, където да купя болтове?
— Не мога да се сетя веднага. Но съм сигурен, че Филипс има.
— Но той не е отворил магазина.
— А трябваше да го е отворил.
— Ако на това се казва отворено, той има забавен начин да започва работния ден. Вратата е заключена здраво.
— Така ли?
— Иначе навреме ли отваря?
— Абсолютен е в това отношение.
Рой остави куфарите на земята и се приближи. Бузите му се подрусваха при всяка негова крачка. Хог се запита откъде ли е взел хавайската риза на цветя. Вероятно от някой по-богат и екстравагантен клиент на мотела.
Рой на свой ред натисна бравата, сякаш не вярваше на Хог.
— Прав си — изрече той.
— Не ме учудва.
Рой опря лице към стъклото.
— Не изглежда да е тук.
Заблъска по вратата. После я ритна два пъти така силно, че разклати рамката й. Това упражнение го изпоти. Извади от джоба си носна кърпа и попи потта от челото си. Прокара кърпата и по лъсналото си теме.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Рой.