-Абсолютно съм сигурен, че сега нямам демонски рога“, хвърля ми ироничен поглед Едан. - И се чудя какво видя в мен, че дори забравяш да ядеш от изненада?
„Ти си…така изтощен“, казвам почти шепнешком, сякаш очаквах да ми се разгневи. „И аз… съм изумена от скоростта, с която силата се връща към Вас.
-А, сега го виждаш“, кимва разбиращо демонът. Той се усмихва, навеждайки глава настрани. „Изтощен, това е малко преувеличено. Слушай, хайде, спри да ми говориш на,,Ви'',крайно време е. След всичко, което се случи между нас...
Играе многозначително с веждите си.
- Не мога ,Вие сте кралят - спускам клепачи, въпреки че по някаква причина самата аз искам да му се усмихна.
- Да А ти си Върховната Светлина. Да се запознаем. Можеш ли най-накрая да ми кажеш името си, захарче? И тогава Висшата жрица -Заек някак не звучи.
Неспособна да се сдържа, избухнах в смях, покривайки устата си с ръка. И Едан внезапно застива, гледайки ме толкова алчно, с такъв глад в потъмнелите си очи, че дъхът ми спира.
-Това е за първи път, когато се усмихваш пред мен“, казва той дрезгаво.
- Доскоро си мислех, че съм забравила как се прави - тъжно признавам.
-Мисля, че няма да ти кажа тайна, ако кажа, че си се променила“, той се взира в лицето ми, присвивайки очи.
- Да. Тази сила, която се преля в мен, тя… почти ме излекува.
Думите ми все още звънят във въздуха и вече усещам как демонът се напряга заради тях. И сега разбирам какво казах. И какво означава това. За мен. За него. Имахме споразумение...
- Почти. Но не напълно, -изтърсвам неочаквано на себе си. И тогава се изчервявам, представяйки си как Едан може да разбере и да се съобрази с това.
- Не напълно? -повдига вежда и в черните му очи пламват лукави искри. - Наистина ли заекът все още не е решил да бяга? Може би дори иска да остане? Мм? Ами признай си. Харесваш ли ме. И не искаш да ме напуснеш.-
Трудно е за вярване, но той улучи целта много удачно,че не искам. Нещо дълбоко вътре боли само при тази мисъл.
Но да си призная… Не, още не съм и готова. Този човек направи това, което ми се струваше невъзможно. Той унищожи всичките ми защити, накара ме да му се доверя, научи ме да търся закрилата му ... и породи ... обич в мен. Да, привързаност. Ето какво е да искаш да си с някого. Дълбока, силна нужда от него, който неочаквано стана моя опора и защита. Не само,а… и нещо друго.
- Още не знам какво искам. Толкова много се промени в мен“, казвам объркано. Изпитвам толкова много емоции, че искам да затворя очи, и по навик ги крия. И ми трябва много работа, за да не се поддам на този импулс и директно да срещна погледа на Едан. „-Още не съм разбрала себе си. Има толкова много неща, които трябва да разбера. Трудно ми е... Толкова дълго се страхувах.От всичко на света. Най-малкият жест, дума, поглед на другите. Всички мъже. И… в началото също се страхувах от теб. Но сега не ме е страх. И... и...
-И няма да избягаш?“, пита ме Едан.
-Да“, кимам с облекчение. Но веднага ще поясня. - От теб няма.
- А от кого? -Негово Величество веднага примижава.
И тук разбирам, че не всичките ми страхове са били излекувани. Задъхвайки се, замръзвам, втренчена в мъжа, без да знам какво да кажа. Просто не мога да кажа истината. И не искам да лъжа... не искам да лъжа. Не и него. Не и след всичко, което направи за мен. Но дори мълчанието не е много по-добро от лъжата.
Мога да се изложа. По всяко време. И коя ще бъда тогава в неговите очи?
-Знаеш ли, през тези два дни, в които спа, се случиха много неща“, без да изчака отговора ми, Аедан се обляга назад в стола си.
Не вярвам просто за да смени темата. Какво се е случило досега? Два дни... това е още много време. Дори е страшно да си представя, че мога пак да заспя.
- И какво се е случило?- питам внимателно.
- Ами, първо, бащата на нашето вълче е намерен. Снощи той нахлу в двореца, настоявайки за връщането на скъпоценното му дете. И детето, между другото, с голямо удоволствие описа подвигът на едно смело момиче, което го спаси от сигурна смърт. Познай кого наистина иска да види благодарният родител?
- Мен? -Трепвам, представяйки си какво едно предприемчиво вълче би могло да каже на баща си за мен. И дори след като бях отведена пред очите му от старата Кахин. — Не можеше ли учтиво да му откажеш?
-Разбира се, че мога да откажа“, Едан свива замислено устни. Дори съм склонен да го направя. Войната с Луада не ме плаши. Вярно, сега не е моментът. Сега ще ми е много по-приятно да правя други неща, по-лични. Но отдавна исках да изтръгна бълхарникът от границата му Барнахад, така че ако искаш ...