Света Майкооо това, аз ли съм?
Наистина ли така трябва да се чувства една жена до мъжа си, ако между тях няма страх?
И отново ли го нарекох… свой? С моя демон...
Какво да правя с факта, че дълбоко в себе си изглежда нямам нищо против да съм... негова жена? Поне да опитам.
Как мога да бъда, Благословена?
Просто да живея?
Мога ли?
И така демонът и аз спираме близо до голямата двойна врата в края на коридора. Самият Едан я отваря пред мен и влиза напред. Аз го следвам, затваряйки вратата. Усещам как подслушващите магии се активират зад мен.
Двама са в стаята.
Момче и мъж.
Вълчето, което спасих, гледаше през прозореца и сега приличаше на истински малък принц.
И баща му. Принц Ингалф впечатлява със своя ръст и хищническа сила почти по същия начин като Едан. Дълга кестенява, леко къдрава коса, пусната на широки рамене, спретната брада, светлосиви, сякаш прозрачни и много пронизващи очи, белег над лявата вежда. Със сигурност,който го види, определено няма да го забрави.
И определено съм го виждала преди. В двора в Аделхей, когато майка ми и Тори бяха още живи, а аз самата бях вероятно на девет години. Тогава посланици от Луада дойдоха при крал Танрагос. Сред тях беше племенникът на покойния стар принц вълк.
Разбира се, не видях тези посланици лично, чух само разговорите на възрастните. Но един ден, когато с Тори играехме на криеница в кралската градина, случайно се натъкнах на двойка, целуваща се в един уединен ъгъл. Една от придворните девойки, включена в свитата на кралицата, буквално висеше в ръцете на този гигант, отговаряйки на настойчивите му целувки с плам.
След това честно се опитах да си тръгна незабелязано. И щях да си тръгна, ако оборотният нямаше толкова чувствително ухо и не беше този скърцащ чакъл под краката ми. Разбира се, че ме чу и забелязах. А момичето, което, като ме разпозна, много се страхуваше да не кажа на майка ми или, още по-лошо,на самата кралица на Санория. Тя беше доста строга за морала в своята свита. Като цяло, аз, без да го искам, оставих непознатия без ... това, на което разчиташе, защото момичето избяга с тихо изскимтяване.
Да, и аз също ... избягах. Вярно е, че в началото се извиних, че съм се намесила. И учтиво пожелах на изненадания мъж лек ден.
И сега имаме шанс да се срещнем отново. И дори не знаех, че сега видях същия този племенник и наследник на принца.
Може би не ме разпознава? Бях просто момиче. Да, и той ме видя след няколко минути.
-Поздравявам Ви, княже“, навеждам учтиво глава, срещам внимателния му поглед възможно най-спокойно и се радвам, че Аедан стои зад мен.
Нещо ме кара да се чувствам неудобно от начина, по който ме гледа този вълк.
- Зайче!!! -едно детско възклицание прекъсва нашите предпазливи погледи.
Но кралят на Лауда забеляза пристигането ни.
И отново за малко да ме отнесе тази малка вихрушка.
- Здравей, скъпи. Много се радвам да те видя“, прегръщам момчето в отговор, искрено му се радвам. Направо се греех се в лъчите на неговите ярки емоции.
-Бях толкова уплашен за теб. Защо отиде с тази възрастна жена? За какво?! Ами ако тя те беше убила? - вълчето заподсмърча обидено, стиска ме така, че ребрата ми започват да пукат.
- Не би ме убила. Тя ми подари нещо, което принадлежеше на отдавна починалата ми баба - усмихвам се, галейки тъмнорусото теме на главата му.
— Тогава защо спа толкова дълго след това? -Гледа ме обвинително.
-Защото… това беше магически предмет и аз не бях толкова силна, колкото е била баба ми, и ми трябваше време, за да се справя с този… подарък“, обяснявам на момчето, усещайки погледа на баща му върху себе си.
Глава 72
-Зайче, искаш да кажеш?- Чувам дълбокия дрезгав баритон на вълчият крал и се насилвам да го погледна. -Радвам се, че най-накрая срещнах тази, която не само спаси сина ми, но и спечели сърцето му. Задължен съм ти, прекрасна Елра.
Това е просто момчето, което е изсипало цял куп с похвали към мен, за да заинтересува баща си от мен специално. Дано не е взел на сериозно ентусиазма на сина си. Един възрастен мъж няма да последва примера на дори много любимото си дете и сериозно да обмисли моята кандидатура за ролята на негова съпруга. За Ккво му е неразбираем непозната, дори и да е лечителка?
Вярно, вътрешен глас веднага ми напомня, че това,че вече съм нещо повече-се вижда и с просто око.
Магьосниците на живота се ценят навсякъде. И ако някой друг разбере, че съм станала жрица на Пресветлата...
Не, всъщност не е нужно да казвам на никого за това. Поне докато не се науча как да оцелявам в този свят... Или докато не се съглася на доживотната закрила на Едан, както той очаква от мен.