По-късно, много по-късно, когато се озовем в леглото и Едан ме дърпа наситена и разтопена в прегръдките си, аз се свивам на гърдите му като доволна котка и фрагменти от разговора ни изплуват в съненото ми съзнание.
Жалко, че не ме намери по-рано. Много съжалявам.
Но той все пак ме намери. Как мога да се обиждам на боговете за това? Не мога…
И не мога да върна миналото.
Очите ми се затварят... мислите ми стават мудни. Сънят постепенно ме покрива с меката си покривка.
-Някой ден ще ме обикнеш, малко зайче“, нарежда ми тихият глас на Едан. И заспивам.
Глава 82
На следващата сутрин Аедан, Адлар и Тори придружаваха принц Луада и сина му по пътя. И ако напускането на Ингалф почти не ме закачи емоционално по никакъв начин, дори предизвика малко облекчение - наглостта и флиртът му ме изнервяха твърде много - тогава ми беше наистина тъжно да се сбогувам с малкия Ивър. Да, и самото момче беше с очи, блеснали от неизплакани сълзи, въпреки че много се опитваше да се държи като мъж със сдържаност.
До скоро, Айвър. Ще ми липсваш - прошепнах, прегръщайки го за последен път.
- На мен също. Ние сме приятели? Не ми ли се сърдиш вече? Вълчето се сгуши до мен и подсмърчаше.
- Разбира,че сме приятели. Знам, че искаш най-доброто и вече не се ядосвам. Слушай баща си и се грижи за себе си.
-И ти също се грижи. Ако се чувстваш зле тук при демоните, незабавно ела при нас. Винаги ще бъдеш добре дошла“, каза ми Айвър, без да се издаде.
След като целунах русата корона, пуснах момчето. То погледна предпазливо към принца, който го чакаше. Той лукаво се ухили и кимна, потвърждавайки поканата на сина си. Веднага хвърлих поглед към Едан, извисяващ се до него.
- Ако не ми беше съдено да стана съпруг на прекрасната Амина, може би някой ден ще се сродим чрез децата ни? Някой ден ще има булка за моя Ивер.
— Не изпреварвай съдбата, рошав такъв — изсумтя демонът. - Нека първо се появи и порасне, а после ще видим как ще се развият нещата.
На това решиха да затворят темата, за мое облекчение. Много харесвам Ивер. Но за моите деца, и особено за дъщерите ми, ако ги имам, разбира се, искам преди всичко щастие и възможност да изберат сами своя път, какъвто аз самата никога не съм имала.
Върколаците вече ги няма. Едан и брат му отидоха да се занимават със своите дела, а аз и Тори изведнъж се озовахме сами. Приятелката ми ме повика в покоите си, за да ми покаже как се е настанила в двореца. Не отказах, сама се интересувах.
Сега, вървейки по коридорите на двореца под ръка с Тори, аз се оглеждам с удоволствие, без да обръщам особено внимание нито на придворните, които се изпречват на пътя ни, навеждайки почтително глави пред нас, нито на стражите, които вървят зад нас.
Харесва ми тук, въпреки че всичко изглежда доста сдържано. Няма нищо от този крещящ безвкусен лукс, с който благородниците на Аделхей обичат да се обграждат, следвайки примера на своя крал. Няма изобилие от позлата и циментова замазка, много статуи, барелефи и много зле комбиниран декор.
Тук-там по стените висят картини и бродирани гоблени, много от които крият тайни ниши и тайни проходи. Таваните са изрисувани с различни сцени от живота на кралското семейство. И разбира се има още бойни сцени. Мраморният под радва окото със странен, но много красив модел. Но най-много харесвам прозорците. Висок, ланцет, на места витражи, поради което стаите са наводнени с многоцветни слънчеви лъчи, ажурна шарка от отблясъци, играеща по стените и каменния под. Красиво е, на моменти спира дъха. Само растенията ми липсват. Бих ги сложила във вани навсякъде, ако можех. Може би… Аедан ще го позволи? Тъй като трябва да живея тук...
И ето ни най-после.
Пазачите на входа ни отварят вратите. Прекрачваме прага с Тори.
И тогава чуваме рев, звук на счупено стъкло и уплашен женски писък.
Преди моят приятел и аз да можем дори да реагираме, нашите пазачи нахлуха в стаята, закривайки ни с телата си. А зад тях са охраната.
-Съжалявам, Ваше Височество… и Ваше Величество“, промърморва Хафи, уплашена и бяла като тебешир, която създаде цялата тази суматоха, като изпусна поднос с чинии. - Случайно, сега ще го изчистя. Простете ми, моля Ви.
Виждайки, че никоя заплаха наистина не застрашава принцесата и мен, воините спускат оръжията си.
-Оставете ни, моля“, моли ги Тори. — Сама ще се оправя с прислужницата си.
Мъжете с почтителни поклони се отстраняват. И през цялото това време гледам бедната прислужница. Изумлението, с което тя ме гледа в отговор, не оставя съмнение, че точно това е поразило момичето. Тя ме позна. Това всъщност можеше да се очаква.