И сърцето ми се сви тревожно в отговор. Гледаме се. И нещо неудържимо ме привлича към самотната стара жена, която е загубила всичко, което някога й е било скъпо. Погледът й е умолителен. Може би за първи път в живота й. И не мога да откажа. Чувствам, че това би било грешно.
-Едан“, хващам го за ръката. - Искам да говоря с нея. Трябва да го направя. Усещам го моля те пусни ме!
Усещам неговия гняв и яростна вътрешна борба, как не иска да ме допусне до старата вещица.
-Няма да направя нищо на любимата ти, Дан. Кълна се в моят живот и сила, че ще й покажа само това, което видях. Без разкрасяване и двусмислие. Мина сама ще реши какво да прави с това знание”, усмихва се криво Кахин, протягайки ръка към мен.-
-Няма да те щадя повече, Кахин, ако измамиш и нарушиш тази клетва. Знаеш това — изръмжа тихо той, но вече отстъпчиво, оставяйки ме да изляза зад прикритието на гърба му.
-Знам, внукът ми, знам“, кима тя, гледайки как вървя към нея. Зад мен Аедан напредва като каменна планина. Явно не му е достатъчно да ме пуснеш сама.
Самата Кахин стои неподвижно прегърбена. Почти виси на кривата си тояга. Сега тя дори не прилича на онази всемогъща вещица, която срещнах в двореца при пристигането. Сякаш силите й бяха почти изчезнали.
Тя също ме гледа. И се усмихва тъжно.
— Как разцъфтя, момичето ми. Ти си на мястото си. Ой, дааа. Това е мястото, където трябва да останеш. С Дан. Но гнилото сърце не те пусна. Не е забравил. То достига до теб. Търси те, иска да те върне, да отмъсти, да те накаже.
Вътре всичко умира, а душата ми замръзва от ужас. И така, какво трябва да видя? Какво се опитва да ми покаже? Трябваше да се досетя.
Искам да се обърна и да избягам. Да се скрия се зад Aedan. Да запуша ушите си с ръце и да не чувам нищо. Искам да вия от паниката, която ме обхваща като задушаваща вълна.
Но вече не си го позволявам. Няма да позволя на Танрагос да ме пречупи отново. И продължавам напред.
Ръката на Кахин е суха и набръчкана. Пръстите й са студени. Вкопчват се в дланта ми веднага щом я докоснах.
„Виж, жрице“, изграчи вещицата и мракът ме изпълни.
Глава 86
Не мога да видя нищо. Просто само чувам глас,който мразя с всяка фибра на съществото си, глас, на който трябва да устоя.
О, богове, не! Отново. Това е... Танрагос. Намерил ли ме е? Научил е за мен?
- Ти си моя! Моята остроуха кучка.Как смееш да умираш?! Как смееш да бягаш от мен?! Да ме захвърлиш?! дрезгаво, безумно ръмжене разцепва гърдите ми като остър нож на ужас, изпълвайки ги с ледена чернота.
Този страх не е напълно изкоренен. Той е бил част от мен твърде дълго. Той е като онази инфекция, която изгаря кръвта. Дори и след излекуване, тялото помни.
-Обичам те толкова много, мое сладко покорно момиче, мое студено малко копеле“, измърморва Танрагос пиян. И освен думите му, започвам да различавам звуците от тътрещи се стъпки. Той отива някъде. Накъде отива той? След мен ли е?
Помислих за това и се появява малка искрица светлина. Примигвайки, разбирам, че това е вълшебна светулка. Доста слаба. Едвам трептии. Сякаш този, който я е създал, дори не е в състояние да вложи достатъчно сила в тази искра.
И стъпки. Толкова са шумни. Светлината танцува пред очите ми и сякаш залитам.
Къде се намирам? Какво се случва? Това място ми се струва познато. Това е… кралската крипта. Майката на Тори, кралица Санория, е погребана тук.
Виждам мъжка ръка да бута вратите на тази крипта. И в тъмната каменна стая мигат магически лампи, осветяващи мраморните саркофази, в които почиват всички починали членове на кралското семейство.
Съзнанието покрива за миг мътен воал и ъгълът на зрението ми се измества. Сега виждам самия Танрагос. Изморен, остарял, побелял и сив, с отпусната кожа, подпухнал , с луд поглед и жална злобна гримаса на лицето.
Той, без да ме забелязва, се приближава до един от саркофазите. Нов. Този не го помня. Много красив, издълбана от бледорозов мрамор, украсен със златни цветя.
Крал Аделхея прокарва трепереща ръка по повърхността му. И плаче, горчиво, пияно. Тъгуваш... по мен?
— Моето момиче, любов моя. Защо ме напусна? За какво? Толкова те обичах! Мразя те! Мразя! Ти ме омагьоса. Открадна ми душата, проклета вещице!- Танрагос нежно гали бледия мрамор. Той отпуска глава върху него, треперещ от ридания и прегръщаща каменния пристан на своята кралица. И тогава, в луда ярост, бие с юмруци. Отново и отново. Разбивайки ги в кръв.