Дъхът ми спира, не искам да го виждам Не искам! Страх ме е до смърт. Толкова е отвратително, че се задушавам. Защо ми се случи той?
С всички сили на душата си се отдалечавам от страшната картина с тази налудничава си агония. С всички сили се опитвам да се измъкна оттук, докато не е усетил присъствието ми. Как попаднах тук? Защо? Трябва да съм близо до Едан.
И чак сега се сещам защо го виждам. Това е видение на Кахин. И трябва да го изгледам до края.
Трябва да знам защо магьосницата ми показва това.
Гледайки как бившият ми съпруг беснее над заровената Мълвеййн, мъмри ме и поднася светилникът към издълбаното ми изображение и веднага се разкайва, признавайки болната си вечна любов, за кратък момент дори започвам да го съжалявам. И вина. Може би… може би манията му по мен го е превърнала в чудовище? Може би, ако не бях аз... майката на Тори щеше да е още жива? И моята?
Но всичко това излита от главата ми, когато той опира двете си ръце на капака на саркофага и започва да го бута.
Не! Не! Не! Не-о-о-о!!!
Не би посмял така да оскверни гроба! Не би посмял да си навлече проклятието на Мао. Дори и в най-силните си кошмари не можех да си представя, че ковчегът на погребаната царица ще бъде отворен.
Не съм там.
Той ще знае, той ще разбере.
И не мога да му попреча по никакъв начин, просто гледам.
И той го прави. Пуфтейки и бълвайки мръсни ругатни, Танрагос натиска отново и отново тежкия каменен капак, запечатан с ритуални погребални руни, докато той поддаде, размествайки се малко. С радостно и вече напълно нечовешко ръмжене този луд удвоява усилията си и накрая постига своето. Капакът пада на пода и се разцепва на две.
-Е, ето ни отново заедно, моя Аминариел“, мърмори лудият крал, навеждайки се над отворения саркофаг. Той протяга ръце ... И замръзва, гледайки учудено жената, която почива там. На Малвейн, от чийто гниещо тяло маскировкта ми вече беше изчезнала.
Лицето на Танрагос постепенно почернява, сгърчено от животинска ярост. И с такава изгаряща омраза, че червата ми се връзват на възел.
- Ще убия тази негодница! Ще я намеря и убия! -ръмжи той, плюе, тресе се в пристъп на ярост.
Изпаднала в паника, залитам назад и този път най-накрая успявам да се освободя от това ужасно видение. Но вместо да се събудя в гората близо до езеро и водопад, се озовавам в предишните си стаи. И там цари пълен погром, извършен от напълно обезумелият крал,който точно в този момент е зает да претърсва сандъците ми. И пак мърмори нещо, все едно ми говори.
-Не, не, не можеш да избягаш сама. Не можеш. Те са ти помогнали. Кой ти помогна? Ще екзекутирам всички. Кой помогна? А? Кой помогна, на моята коварна малка жена? Тори? Тя, нали? Тя помогна ли? Намерихте ли начин да премахнете обвързването? Ще накажа невръстното копеле. Ще й сваля кожата.
Някой чука на вратата. Влиза Калваг.
-Ваше величество, вашият син. Лекарят казва, че няма да издържи до сутринта. Принцът е много зле.
- Екзекутирайте доктора. Сложете някой по-добър на Осиан. Не се умира от драскотина, -лае Танрагос.
-Ех,ако бяха цепнатини…“ мърмори под носа си кучето на веригата.
— Какво-какво каза?! - обръща се кралят към воина.
-Казах, че ще бъде направено, Ваше Величество“, намесва се Калваг.
Лудият крал подозрително присвива очи, пронизва го с тежък поглед, обещаващ бърза отплата. И Калваг преглъща нервно, сковавайки се с почтително изражение на лицето си. Това продължава няколко секунди. Явно раболепният вид на шефа на стража в крайна сметка удовлетворява Танрагос. Вероятно защото той очевидно е много по-загрижен за други проблеми.
-Разпитай всички в двореца. Жена ми е избягала. Трябва да я намерим“, нарежда той, връщайки се към изкормването на някогашните ми лични вещи.
- Каква жена? - пита изненадан воинът. - Тя е мъртва.
-Нееее“, поклаща глава Танрагос. „Тя ми е подхвърлила двойник под маска. В криптата има друга една жена. Не е Аминариел. Намери ми космически магьосник. Направи го както искаш. Но намери! За всякакви пари. Трябва да стигна до Ragrast възможно най-скоро. Хитрата ми дъщеря определено ще може да ми каже къде е отишла моята предателска жена.