И всичко беше наред. До ден днешен
Глава 93
— Добре ли си, Хефи? Питам вървящото до мен момиче, като забелязах, че за пети път по време на разходката ни погледна към Бран, който беше малко зад нас.
-Да, милейди“, въздъхва младата прислужница. И не е нужно да съм демон, за да усетя лъжата в нейния отговор.
Изглежда беше разстроена през целия ден днес. И твърде разсеяна. И когато реших да се разходя, тя дори мимоходом ми намекна, че времето се влошава и разходката може да бъде провалена. Времето наистина се развали. Небето беше покрито със синкави облаци, а през нощта може би дори ще падне първият сняг. Така че приех думите й за чиста монета, но сега започвам да си мисля, че е нещо друго.
— Скарахте ли се с Бран? — питам шепнешком, като я хващам за ръката и се навеждам към ухото на необичайно бледо и развълнувано момиче.
Хафи поклати глава, прехапвайки устни. Тя отново поглежда към мъжа си и той й отговаря с внимателен и някак необикновено мрачен поглед. А това е Бран. Определено нещо не е наред с тях. Дори забелязвам как той иска да се придвижва с цялото си тяло към булката си, но свивайки юмруци и играейки с челюстите си на брадясалите бузи, той остава на мястото си.
И едва сега обръщам внимание на факта, че изглежда някак необичайно ... сякаш прозрачно. Има странно чувство, че мигате и вече няма да видите огромен брадат мъж, който върви по пътека, облицована с каменни плочки, сред цъфтящи късни рози. И това е напълно възможно. Той е напълно способен на това.
Добре помня, че Бран е толкова добър в отклоняването на очи, че никой няма да го забележи. Но сега го виждаме, въпреки че е на известно разстояние от нас. Значи... той не се крие от Хефи и мен? От кого тогава? И крие ли се, или просто решавам, отново се поддавам на отстъпилите тревожни страхове?
И още нещо... защо сега имам странното чувство, че не сме сами в тази част на градината, че много очи ме гледат? Разбира се, градината е пълна с пазачи и вече свикнах. Но сега се чувствам… различно.
Притеснена съм.
И някои хора изглежда споделят моята загриженост.
— Какво става, Хафи? Много по-настойчиво питам прислужницата си.
„Просто…“ Тя ме изгледа жално. „Просто нещо се случи. И аз... много се притеснявам да не си недоволна от мен. И аз... за твое добро... но не искам да ме изгониш по-късно. Съжалявам, милейди.
За какво да простя? Кажи ми Хефи! Силно изисквам. „Няма да се сърдя, ако ми разкажеш всичко сега. Ти ми се закле във вярност.
Разбирам, че натискам. Но трябва да знам истината. Усещам, че се случва нещо тъмно и трябва да го разбера.
-Одет дойде да ме види снощи“, прошепва момичето. Притиска уплашено ръка към устните си.
— Одет? - лицето ми потрепва от изненада.
По някакъв начин дори забравих за Oddet. Но Тори не я взе със себе си в Аделхей.
-Милейди, моля“, Хефи ме гледа умолително в очите. „Обещах да не ти казвам нищо. Но не мога да те излъжа. Моля, все едно не съм казала нищо.
Става все по-странно и по-странно. И по-тревожно.
— И какво искаше Одет? — сърцето се свива от лошо предчувствие.
-Тя говореше много за това колко й дължа. Че точно тя ми каза дума пред принцесата, за да ме заведат при Раграст. Иначе нямаше да имам такава позиция и благороден и красив младоженец.
- Това е лъжа. Самата принцеса реши да те вземе със себе си. Без ничии съвети. Одет лъже,- свивам устни. Ето едно подло момиче. Решила е, че след като принцесата си отиде, можете да седне на шията на Хефи? И какво постигна?
- Знам. Но се престорих, че й вярвам. Одет също ме попита за теб. И ме помоли да й кажа къде се разхождаш вечер, за да се покаже пред очите ти и да те помоли да ти служи поне като слугиня. И казах, че съжалявам...
Хефи изхлипа виновно. И гърлото вече ме е свило. Оглеждайки се тревожно, разбирам, че вече сме в най-отдалечената част на градината. Почти до самата ограда, зад която стои тъмна гора. До оградата...
На кого обеща, че няма да ми кажеш? Обръщам Хафи към себе си.
„Негово величество“, признава момичето с треперещ глас и за миг усещам облекчение. Но тогава с крайчеца на окото си улавям движение в края на пътеката. Обръщам се бързо...