И всичко замръзва в гърдите ми с леден блок, когато видя кой излиза иззад гъстите храсти. Когато погледът ми срещне лудите очи на най-лошия ми кошмар.
Танрагос.
-Е, здравей, вероломна моя мой. Липсвах ли ти? Не? Ела тук, мръснице!- усмихва се триумфално.
Хефи крещи уплашено наблизо, хващайки ме за лакътя. Отдръпвам се.Хваната неподготвена от животинска паника, застивам като изплашена статуя, гледайки безпомощно в тези очи, изгарящи от луда мания и жажда за смъртта ми. Оголва зъби като ранено животно и с тихо ръмжене прави решителна крачка към мен.
И тогава всичко се случва толкова бързо, че дори нямам време да мигна.
Мощният гръб на Бран буквално моментално израства пред нас, затваряйки Хефи и мен от чудовището, а него от нашите погледи. Отстрани изведнъж, сякаш от нищото, се появяват още няколко пазача, които дори не бях забелязала преди.
И оттам, където видях Танрагос, се чува страшен нечовешки вой. И звънът на оръжия от храстите. А небето сякаш става все по-тъмно. Или това са фенерите, окачени из градината, които изведнъж изгаснаха.
Мракът на Едан, толкова скъп за мен, обгръща всичко около мен. Буквално усещам смразяващата му ярост върху кожата си. Демонът ми е тук. Аз съм в безопасност.
-Позволете ми да ви измъкна оттук, момичета“, Бране се обръща към нас, бутайки ни и двете назад. „Не е нужно да виждате какво става,тук.
- Какво, какво стана?- Питам с мъртви устни, опитвайки се да видя какво се случва там, в края на пътеката. Но в неестествения мрак, дори със зрението си, не мога да различа нищо.
- Да, плъхът влезе в капана. Това е всичко - брадатият мъж се усмихва в доста зловеща усмивка. Той обгръща ръце около ридаещата Хефи от тила й и я придърпва утешително към себе си. Целува я по темето, мърмори виновно: - Е, това е, това е. Не плачи. Всичко свърши. Ти си моят умница. Ти се справи с всичко. Гордея се с теб, скъпа.
Смисълът на думите му не достига веднага до мен. Но постепенно цялата картина започва да се оформя. Веднъж Хафи го направи...
— Значи… ти си знаела… че ще дойде? Издишвам, зашеметена, не позволявайки на Бран да ме измъкне оттук. Но отговорът вече е очевиден. Разбира се, че знаеха. Освен това най-вероятно те дори са поставили този капан.
И Танрагос влезе в него,като плъх.
Мога да си тръгна сега. Мога да си позволя да се скрия. Да забравя всичко е като лош сън. Нека Едан сам да се оправи с това
Но... тогава ще се освободя ли напълно от страха си, ако сега отново му се окажа в негов плен?
Не. Не, трябва да го гледам в лицето. Трябва да се изправя пред него.
-Бран, пусни ме. Там. Няма да се крия повече. Трябва да го кажа.
Глава 94
Бран не ме пусна. Но той изпрати един от двамата стражи при негово величество, за да обясни на краля какво „иска избраницата му“. И вече бях решила, че нищо няма да излезе, че Едан няма да ми позволи. Дори не ми каза за капана. Определено няма да ми позволи.
От тази мисъл дори изпитах страхливо чувство на облекчение, че няма да трябва да прекрача себе си и да се приближа до омразния Танрагос. Няма да ми се налага да гледам това чудовище отново.
И тогава видях Едан да се приближава към нас. Той вървеше, забулен в мрак, като мантия. Огромен, мощен, страховит и величествен в същото време. И просто не можех да откъсна очи, възхищавайки се, разтапяйки се от любовта си към него, която сега се усещах още по-остро, и напълно осъзнавайки, че сега между нас има една непреодолима бариера по-малко. Той отново спази обещанието си. Защити ме и спаси.
— Сигурна ли си, че искаш това? — попита любимият ми демон, спирайки крачка пред мен, с търсещ поглед.
-Сигурна съм, че трябва. Искам да се освободя от него — признах , гледайки Аедан в очите. Нищо повече не трябваше да се обяснявам.
Той кимна, хвана ръката ми и ме поведе.
Танрагос все още не беше отведен далеч. И както се оказа, бившият ми съпруг ме издебна не сам, а в компанията на своя верен Калваг и няколко други бандити, чиито тела сега бяха натръшкани от демоните. Беше ми необходим бегъл поглед, за да разбера, че няма с какво да им помогна, дори и да искам.