-Внимавай за тъмните коридори“, казвам й, вместо да се позова на забраната на принцесата и да откажа да отговоря.
Момичето ахва уплашено, гледайки ме с огромни очи. И аз, с целия си вид, демонстриращ нежелание да кажа нищо друго, се връщам към храната. Въпреки че вечерята в общата стая не се оказа толкова страшна, колкото си представях, но все пак искам да се махна оттук възможно най-скоро.
Слава на боговете, Хефи вече не смее да ми говори, въпреки че поглежда с надеждата да чуе още нещо за опасностите, които я дебнат. И после пак ядем мълчаливо.
Скоро с крайчеца на окото си забелязвам как Адлар става и напуска залата. И с последните си думи се хващам, че неволно следя с поглед широкоплещестата мъжка фигура. Особено когато потрепва с широките си рамене и леко обръща глава към публиката, сякаш се вслушва в усещанията си.
Отново поглеждам рязко надолу, ядосана на небрежността си. Това е всичко. Край на гледането на този проклет демон. Няма защо да привлечам вниманието му.
Глава 14
Уединението ни с Хефи е нарушено от появата в залата на Одет, която очевидно е била освободена от принцесата. Забелязвайки ме до приятелката си, тя едва забележимо потръпва, но въпреки това решително се насочва към нас.
- Още ли не си се наяла? – нахвърля се гневно към Хефи. — Свърши бързо с яденето си и тичай при нейно височество. Тя ме пусна,защото негово величество дойде да говори с нея. Но той скоро ще си тръгне и принцесата ще повика пак служанката си.
-Вече бягам“, Хефи загребва набързо остатъка от кашата от чинията си. — Къде е стаята на нейно височество? А къде е нашата? Разбра ли вече всичко?
-Стаята на Нейно височество е в края на коридора близо до прозореца“, уведомява я делово Одет, сядайки до приятелката си и след като открива с поглед най-близкия до нас сервитьор, му дава знак за към нашата маса. „Принц Адлар беше много ядосан на това разположение на стаите. И каза, че в следващата механа той сам ще избере стая за принцесата. По-сигурна и удобна за защита. След това до него е стаята на краля. И нашата в противоположност на техните.. Има само една врата, не можеш да я объркаш.
Радвайки се, че вече няма да се налага да се отклонявам, бавно дояждам кашата си с надеждата да науча още нещо полезно. Но на момичето й носят порция вечеря и тя млъква. И Хефи, след като свърши, бързо се втурва навън от залата.
Оставям чинията си настрана и без да обръщам внимание на косите погледи на прислужницата, увивам хляба и сиренето в салфетка. За всеки случай. Вдигам раницата си от пода, крия там храната и ставам от мястото си, като я хвърлям през рамо. Не искам да чакам Одет. Тя току-що започна да вечеря и освен това може изобщо да не отиде в стаята ни. И това момиче просто не ми харесва, за разлика от Хефи. Освен това не пречи първо да вляза в стаята и да се подредя по начин, който отговаря на моите нужди.
И така... събрала психическата си сила, крадешком оглеждам залата, уверявайки се, че никой не ме гледа, и се насочвам към вратата, която разделя общото помещение и това, където са стаите за гости. Трябва да отида на втория етаж. Именно там се намират всички онези стаи, за които Одет говори. Първият беше охраняван.
От антрето се озовавам в слабо осветен празен коридор, но веднага забелязвам стълбището и се втурвам към него с облекчение. Качвайки се, оглеждам се и разбирам, че краят на коридора, който ми се вижда, очевидно не е този, по който трябва да вървя. В краят му няма прозорец. А в другата посока същият този коридор завива надясно. Явно съм за там.
Въпреки това, веднага щом стигнах до завоя, чувам някакъв тих писък, а след това звук, който не мога да объркам с нищо ... Шамар по лицето. И пак... Там някой го бият.
— Млъкни, създание! -Този глас разбива всичко вътре в мен. Изплашена, се отдръпвам, притискам се към стената, конвулсивно си поемам въздух.
Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?
Бягай… Не. Не мога да избягам. Да се скрия. Да,аа.
Но къде?!
-Умолявам Ви, имайте милост“, достига до мен нов глас и сърцето ми се свива още повече в гърдите. Хефи. „Нейно Височество ме чака.
- Ще чака!Обслужи ме първо, изръмжава Танрагос.
И тогава чувам плющене и нейния стон от болка.
-Казах ти да млъкнеш.“ Още един удар. Нейното хриптене.
Гадене... Усещам го.
Болка. Вкусът на кръв в устата ми. Оказа се, че прехапах устните си, опитвайки се да не крещя.
Трябва да вървя и да се скрия. Необходимо е.