Но не мога да направя и крачка.
Чувствам се ужасно за това кръглобузо момиче. Когато Танрагос е зъл, той е особено жесток. Има нужда от нечия болка. Нечия кръв. Трябва да се нахвърли срещу някого. А тя... Тя не е виновна за нищо. И не го заслужава. Никой няма да я спаси от разгневения крал.
Ако имаше нещо, което да го разсее, да й даде възможност да избяга.
Не вярвайки, че правя това, се промъквам по стената, наближавам завоя и надничам зад ъгъла.
Първото нещо, което виждам, е огромна мъжка ръка, която стиска гърлото на момиче. Хафи си поема въздух, лицето му потъмнява пред очите ми. И това чудовище вече разкъсва роклята й с другата си ръка, стигайки до тялото. Той притиска лице в голите й гърди, ръмжейки като бясно животно.
Той ще я убие. Осъзнаването ме удря в корема, оглушава ме и ме лишава от избор. Не мога да си тръгна и да оставя невинното момиче да умре в ръцете на този жесток садист. Просто не мога. Няма да си простя. Нито като магьосник на живота, нито като някой, който е изпитвал яростта му повече от веднъж.
Трябва да го разсея, трябва да я спася.Но какво?
Има прозорец зад Tanraggos. Трябва да го счупя. И да бягам.
Отдръпвайки се, за да не ме виждат, трескаво се оглеждам наоколо с надеждата да намеря поне нещо, с което да си помогна. Погледът се натъква на чифт ботуши пред една от вратите. Явно някой ги е поставил на слугата да ги почисти.
Не. Твърде забележимо и очевидно.
Но в следващия момент от коридора до мен долита още един стон, след това сподавено хриптене и аз грабвам този ботуш, втурвайки се назад, за да погледна зад ъгъла.
Късметлия съм. Танрагос е толкова зает да повдига роклята на бедното момиче, че дори не се оглежда. Да, и в коридора е полутъмно, което за мен изобщо не е пречка, но той, чистокръвният човек, вижда слабо.
Вътрешно виейки от ужас, улавям момента, в който той заравя лице в буйните гърди на Хафи и, замахвайки с всичка сила, хвърлям снаряда си към прозореца, молейки се на всички богове да успея.
Тежкият ботуш се блъска в стъклото с тока си и след това то се пръсва със силен трясък, обсипвайки пода с дъжд от трески. Все още имам време да зърна как Танрагос трепва, рязко се обръща при звука, а аз самата се втурвам към стълбите, надявайки се да избягам, преди той да разбере, че някой е хвърлил нещо към прозореца.
Трябва да се скрия в някакоя стая.Може би под стълбите? Или в килера. Или поне къде да е. Само да не ме намерят и разберат кой е попречил на краля да се подиграе с друга жертва.
Но преди да стигна до това стълбище, оттам се чуват силни гласове. Познати гласове. Това е Калваг, началникът на кралската гвардия, и още гвардейци. Все едно се удрям в стена. Не мога да отида там.
И като гръм чувам приближаващите тежки стъпки на Танрагос
Обзема ме паника. Божичко, какво направих. Ако ме хванат сега, вината ще е изцяло моя. Ако тук имаше прозорец, бих се хвърлил през него, за да избегна това, което ще се случи, но вместо прозорец зад мен има врата.
И преди да успея да осъзная какво правя, подтикнат от животинска паника, хващам дръжката и бутам тази врата с рамо, нахлувайки в стаята. Все още имам сили да я притворя внимателно и тихо. И тогава облягам чело на дървеното платно, дишам тежко и събирам смелост да се насиля да се обърна.
Зад мен се чува пръскане на вода, което ме кара вътрешно да изскимтя от отчаяние. Стаята не е празна.
-Не очаквах да решиш да дойдеш при мен, вещице Мерен“, чувам глас, който днес вече успях да запомня до най-малки нюанси. Божичко, защо?
Глава 15
Сега обръщането е още по-страшно. Но е необходимо. Опасността се среща най-добре лице в лице.
Бавно. Обръщам се много бавно, страхувайки се да направя ненужно движение и затварям очи пред които се мяркат черни точки под превръзката. Само притиснала гръб към вратата, намирам сили да ги отворя и почти ги затварям обратно, задъхана за въздух.
Той стои до огромна вана с вода и бърше главата си с кърпа, гледайки ме с интерес. Абсолютно гол. Виждам дори капчици вода да блестят по тялото му в светлината на магическите лампи. И аз самата не знам защо тази гледка ме очарова толкова много и просто забравям за желанието да остана със затворени клепачи.
Красив и опасен. Човек иска да му се възхищава като на съвършено творение на боговете. Но приближаването до него е смъртоносно. Не знам как мога да се предпазя от това?
— Защо криеш лицето си, вещице?- демонът примижава, хвърляйки назад кърпата. И бавно върви към мен. — Сигурен съм, че можеш да виждаш през тази превръзка. Особено сега. Усещам погледа ти.
Бих искала да отговоря на нещо, да намеря точните думи и освободя мистериите. Но знам много добре, че да измамя този демон не е същото като да впечатля наивна прислужница. Но дори и да не беше това, все още не мога да изтръгна нито дума от себе си, виждайки колко неизбежно се приближава към мен. Уверено. Като към законна и безпомощна плячка.Сама се поставих в това положение.