Не искам да напускам потока. Тук е толкова спокойно и хубаво. Мирно.
След като изтрих лицето си с подгъва на горната си рокля, поради липса на нещо друго, и наместих превръзката на очите си, ставам на крака. Но когато набера моята китка ароматни билки от огромен лист бергения и заедно с тях се насочвам към паркинга и чакащия ме демон, започвам да усещам, че нещо не е наред. Инстинктите ми крещят за опасност.
Гласовете на птиците звучат малко по-възбудено, гората се усеща малко по-различно. Вътрешният ми усет, все още съобразен с жизнените течения наоколо, дава сигнал, че някой идва тук. Внимателно, като се опитвам се да не вдигам шум и се промъквам към демона.
Сърцето ми прави салто в гърдите ми и очите ми вече започват да търсят къде да избягам и къде да се скрия, но в този момент чувам странно задушено хриптене, звуци на борба и отвратително хрущене. И сподавено мучене, явно мъжко. Сякаш някой беше със запушена уста, не му беше позволено да крещи с пълно гърло от болка.
-Лейди Мар, ако сте приключили, бих ви посъветвал да отидете до фургона“, спокойният глас на Мартан ме кара да потръпвам, идващ от същата посока като останалите звуци.
-Какво става?“- Преглъщайки, намирам сили да попитам.
-Няма повод за безпокойство“, казва ми демонът. — Трябва да разреша един малък проблем. Бран вече идва тук, той ще ви посрещне на половината път и ще ви отведе обратно.
Въпреки че говори малко по-високо, вероятно за да мога да чуя, гласът му все още звучи равномерно, сякаш нищо не се е случило. И знам, че не е така. Но да спориш с демон... Не,колкото и да му се доверявах досега ,да го разпитвам все пак не ми достига смелост.
Навела глава и пристиснала тревата към себе си, бързам да се втурна към фургона. Но на път с крайчеца на окото си забелязвам Мартан, който незнайно защо се е свил между дърветата, и хвърлям по-внимателен поглед към него.
И почти се спъвам, разбирайки, че кракът на демонът се намира върху гърба на някакъв човек под формата на кралска гвардия, докато притиска с ботуша си главата на пленника си в нещо, което много напомня на мравуняк. А той, ревейки утробно и трескаво, махайки с ръце, напразно се опитваше да избяга.
Поемайки дълбоко въздух, рязко се извръщам и ускорявам крачка. За да се натъкна почти на друг демон, който внезапно се появи на пътя ми, същият брадат Бран, след десетина метра. С уплашен вик се отдръпвам, почти изпускам товара си, но огромни ръце ме хващат за раменете и ме държат на място. Цялата трепереща, свивам глава в раменете си, дишам тежко и усещам как в очите ми притъмнява от настъпващата паника.
-спокойна бъди, вещице? - бумти тази плешива мечка. - Страшен ли съм? Да вървим, ще те върна жива и здрава.
И сякаш нищо не се е случило, с едната си лапа почти ме блъска към пътя. Докато свиващите ми се крака послушно се пренареждат в дадената посока, мислите в главата ми подскачат като истерични зайци. Най-силният, крещящ "Бягай!" кара трескаво да търси изход и пътища за спасение, оглеждайки се. Но постепенно започвам да различавам други, по-разумни. Може би... не съм в опасност? Той не прави нищо. Само придружава. И докосвания, да ... но само по раменете.
Стягайки се някак си, моля дрезгаво.
- Пусни ме.
— Няма ли да избягаш? За първи път виждам толкова срамежлива и страхлива вещица“, хили се брадатият. И маха ръката си.
Дори спирам изненадано, втренчвайки се в него изненадано. Той ме пусна.
- Хей, да не си мисли да бягаш. Нямаме време да те следваме през гората – спира и Бран, скръствайки огромните си ръце на гърдите си и ме гледайки укорително. „И нали малката прислужница, чака твоята помощ?“
Да! Той е прав. Хафи чака там. И ето ме... Не мога да се контролирам, въпреки че не са ми направили нищо лошо. Кимам объркано, внимателно заобикалям демона и продължавам към фургона. И почти не се страхувам, когато мъжът ме следва. Не мога да ги разбера.
— Чух, че се казваш Маерен? Харесва ми повече от г-жа Мар. Имаш ли нещо против да те наричам само Мар? И тогава, госпожо, това е като за някаква стара жена, а ти очевидно си млада вещица. Ако изобщо си вещица“, чувам от демонът, който върви зад мен, и осъзнавам с досада, че мълчаливият Мартан ми харесваше много повече като надзирател.