Какво? На лов? И ... в какъв смисъл до вечерта?
Глава 24
И тогава времето мина много по-бързо, отколкото очаквах. Хафи се събуди първа и трябваше да я лекувам. Момичето вече беше много по-добре, но от треперенето все още й прилошаваше. Трябваше да използвам отново онези остатъци от своята дарба, които сега са ми достъпни, да заредя бульона, приготвен по време на спирането, и след това ... да говоря много, много.
Започна с факта, че казах на Хефи, че ще бъдем във Варден вечерта. Тя пак се паникьоса, че принцесата ще я изгони, аз пак я успокоих. Тогава по някакъв странен начин от само себе си се оказа, че разговорът ни неусетно прескочи към демоните. Моята събеседница, която изведнъж ме порази със способността си да изхвърля лошото от главата си. Започна да се възхищава на това какви демони са всички- интересни и привлекателни мъже. И че тя изобщо няма да има нищо против да си хареса някой от тях, тъй като сега ще живее в Раграста като лична прислужница на Нейно Височество.
-Не се ли страхуваш?“ Не издържам, когато тя реши с желание да ми разкаже как сутринта ,заедно с Одет ги е придружил някакъв огромен брадат мъж и колко внимателно й помогнал да влезе в фургона, а другото момиче се ядосало от завист.
- От какво?- Хефи ме гледаше неразбиращо.
-Какво иска той от теб… с теб…“ Замълчавам, опитвайки се да намеря точната дума и под изненадания поглед на младата прислужница се смущавам все повече и повече, докато накрая изтърсвам: Да те поотъркаля? Почти те изнасилиха през нощта. И сега мечтаеш как да привлечеш вниманието на огромен демон, срещу който няма да можеш да се защитиш по никакъв начин.
Момичето пребледнява, стискайки треперещите си устни, а аз мислено се скарах сама на себе си, че й го напомням. Е, кой ме дръпна за езика? Напротив, човек трябваше да се радва, че тя вече беше забравила за проблемите си.
-Съжалявам… просто… добре е да не се страхуваш. Не всеки може да го направи - казвам глупаво, без да знам как иначе да я успокоя сега.
-Страхувам се“, признава Хафи тихо, стискайки бледите си, преуморени ръце.- Но това беше кралят. Той е… страшен. Всеки знае това. И Калваг, и няколко гвардейци. Но… знам също, че не всички мъже са такива. И знам колко е хубаво на човек, когато желанието да си с него,е взаимно, когато ти харесва.
Изненадах се, дори забравям как да дишам.
- Имала ли си мъж? – питам с недоумение. - И ти хареса?
– Много – примижава замечтано събеседницата ми, която е по-опитна, отколкото мога да си представя за нея. „Толкова е… сладко, толкова горещо и потно, но имаш чувството, че излиташ в небето и се рееш там.“ Обичам да докосвам мъж и той мене, и го гледам в този момент ... усетя върху себе си ...
-Спри! Недей!“, моля дрезгаво.
Прекалено много ме плаши, че внезапно въображението ми започва да витае под нейните описания. По някакъв начин дори не виждам Танрагос, единственият мъж, който тялото ми познаваше. Не, по неизвестни причини виждам Адлар в ума си. Как върви към мен гол. Докато се притискам към вратата, гледайки го в очите ... Не. Нямам нужда от такова щастие! Може би Хефи е права. Може би за нея е било хубаво, но няма да проверявам думите й. Не става въпрос за мен.
-Съжалявам“, поглежда ме тя разкаяно. - Малко се увлякох. Срещали сте лоши мъже, нали? Беше ли просто толкова зле?
- От къде го измисли? -Издишвам ужасено.
- Е, попитахте толкова изненадано? -Хефи вдига рамене. „Така че реших, че не се чувствала добре и с двамата.
-Била съм само с един“, избухва от мен нещо, което не очаквах от себе си.
Просто... тя не знае кой съм и никога няма да знае. И не мога да говоря за това с никой друг, дори и с Тори, която все още е напълно невинна... и е дъщерята на моят садист.
-И определено не беше добре. Никога. Но го изтърпявах, като по-малката от злините - признавам аз, гримаса. „Ето защо ми е толкова странно да чуя разсъжденията ви.
Хафи въздъхва съчувствено, гледайки ме със съжаление. Странно, но дори не се дразня от съжалението на това момиче - тя е твърде искрена и мила.
Между нас виси напрегната тишина и за да се разсея от собствените си тежки мисли, поглеждам разсеяно през прозореца. По някое време ми се струва, че наблизо пръхти кон, но когато рязко се преместих до прозореца и погледнах през него, не намирам никого там. Вероятно наистина това беше пръхтенето на конете, които теглеха нашата каруца. С тези демони скоро ще започна да подозирам собствената си сянка.
- Разкажи ми за себе си. Как попадна в служба на принцесата? -Опитвам се да сменя темата, докато сядам обратно.