И това проработи чудесно за мен. Хефи с удоволствие започва да ми разказва за голямото си семейство, за родителите си, майка, баща, злобната баба, шестте сестри и седмия най-малък брат. Че за нея е било голяма чест да постъпи на служба при нейно височество и че цялото семейство страшно се гордее с нея. Тя дори помогна на двете си сестри да си намерят работа като прислужници. Едната служи на графиня Дитрих и беше много разстроена, че принцесата не взе нейната господарка със себе си. И втората баронеса Дейки, която дори не помня.
Зад бърборенето на Хафи останалата част от пътя минава не толкова неусетно, но определено не скучно. За мен, неочаквано се оказва много интересно да слушам това момиче. За простия й живот. За едно обикновенно, но любящо семейство, където бащата обича майката и дъщерите си и не вдига ръка срещу тях. Изведнъж разбирам, че в малко наивните изказвания на младата прислужница понякога се усеща не само простота,но и някаква много правилна мъдрост.
И когато колелата на каруцата ни започват да трополят по камъните, влизайки през портите на Варден, дори малко съжалявам, че пътят в нейната компания свърши.
- Как се чувстваш? — питам Хефи, който гледа ентусиазирано от прозореца.
-О, знаете ли, просто прекрасно“, казва момичето, слушайки себе си, с широка усмивка. - Благодаря Ви много. Вече наистина мога да служа добре на Нейно Височество.
-Радвам се“, усмихвам се доволно. Хубаво е, когато можеш да помогнеш на някого. И не е нужно да очакваш огромен подарък, за да го направиш. Понякога дори малки трохи благодарност са достатъчни. Или просто желание.
Глава 25
Варден е малък, но много важен град-крепост за отбраната на Аделхей, построен върху склоновете на хълм на границата с Луада, княжеството на двуликите. Кортежът, разбира се, не спря в самия град, а в замъка Варден, който стои на върха на същия този хълм. А жителите му явно не са очаквали пристигането на толкова знатни гости днес.
Това се забелязва както от лудата суматоха в двора, така и от това колко оглушен и объркан изглежда барон Тибот, господарят на тези земи, който изтича да посрещне знатните гости.
Хефи изскочи от каруцата веднага щом спря, изтича спешно при господарката си. И аз отначало внимателно проверих раницата си, оправих дрехите си, превръзката, седях няколко минути, стискайки и разпускайки ръцете си, опитвайки се да събера сили и да се успокоя, и едва след това отворих вратата, възнамерявайки да изляза навън.
Замъкът не е механа. Тук трябва да съм десет пъти по-внимателни. Особено след като Танрагос и неговото куче Калваг разбраха кой точно през нощта е обидил краля с намесата си. Редно е да се страхувам от всеки тъмен ъгъл и всяка сянка, които може би са твърде много в тази огромна каменна конструкция.
Това е, ако не мисля за факта, че Танрагос може просто да поиска да ме заведат при него. Човек може само да се надява, че той наистина няма да се занимава с някаква вещица. Но кого заблуждавам? Знам, че няма да забрави.
„Нещо,много се забавихте,г-жо Мар“, чувам веднага щом подавам глава.
И този път гласът на Мартан изобщо не ме плаши, а напротив ми олеква. Наистина се надявах да го чуя или Бран. Така че няма да съм сама и наистина съм защитена. Не знам какво ще поиска принцът от мен за това, но сега съм просто щастлива, че има зад кого да се крия.
- Съжалявам. Не знаех, че ме чакате, - усмихвайки се виновно, вече съвсем спокойно се облягам на протегнатата към мен ръка. Колко бързо обаче свикнах.
Съмнявам се, че сте така глупава,както се преструвате. Значи сте толкова недоверчива“, демонът се навежда, помагайки ми да сляза. — Заповедите на принц Адлар не са нарушени. Той се интересува от Вас, така че сте под негова защита.
-Сега се радвам за това“, признавам тихо, отдръпвам се и прехвърлям раницата си през рамо. Бих искал също да разбера защо се интересува от мен.
Мартан не отговаря на това, само ме гледа замислено, сякаш и той си задава този въпрос.
Тори очевидно вече се беше качила по стълбите. Не се вижда в претъпкания двор и Tanraggos с Adlar. Но Калваг стои там с няколко гвардейци, гледа право в мен и погледът му изобщо не ми харесва. Чувствам се като дивеч, преследван от ловни кучета.
И нямам идея къде да отида сега. Като вещицата Мар, спешно трябвацда намеря хазайката си. Но до нея, с огромна степен на вероятност, мога да се сблъскам с краля. И също така, най-вероятно, с Адлар, въпреки че демонът, ако желае, може да ме намери по всяко време. Може би е по-добре веднага да се скрия в стаите, определени за слугите на нейно височество? Но първо трябва да разбера къде са те, ако има такива. Граничният замък едва ли ще има големи удобства.