Зад вратата подпрян на стената ме очаква Martan и малко по-нататък по коридора Brann. Червенокосият, щом се появих, ми хвърля леко укорителен поглед, ясно намеквайки, че съм закъсняла, а брадатият... е твърде зает да реве закачливо на някой, на който е препречил пътя в малка ниша... Хефи.
От гняв и разочарование, които ме изпълниха с неочаквана горчивина, замръзвам за момент, надявайки се,че греша. Но не. Това наистина е тя. И това демонско чудовище, знаейки какво едва не й се случи снощи, тормози горкото момиче.
Изпитвайки непознат за мен гняв, се втурвам към тях, без да знам какво ще направя в тази безразсъдна атака на моята безполезна смелост.
-Бран, внимавай, сега ще те набият“, хили се Мартан.
- Кой? -Големият мъж се обръща изненадан. — О, вещице. Вие ли сте?
И тогава виждам Хафи да гледа изненадано през рамо.
— Мис Мар? -Тя върти очи. Изобщо не е уплашена. - Нещо се е случило?
-Аз… исках да те попитам това“, забавям няколко крачки, взирайки се в лицето й. - Добре ли си?
„Да, да“, мрънка объркано момичето. Тя ме поглежда, после към ухиления Бран, после отново към мен. И очите й стават по-големи. „Мислиш ли, че Деър Бран… ме е обидил?“ Не, не, ние просто... говорихме.
-Виждате ли, вещице? Не е нужно да хвърляш ботушите на принца по мен“, намига брадатият мъж.
- Ти ли беше? - извиква потресено момичето, втренчено в мен, сякаш видя появата на Пресветлия.
Но в този момент забелязвам, че Танрагос се появява в коридора. Придружен от Калваг и още двама гвардейци. И идват към нас.
Глава 27
И буквално за миг разхлабените, спокойни демони се превръщат в заплашително прокрадващи се хищници. Бран, хващайки Хефи през кръста, я придвижва към мен с едно непрекъснато движение и ни затваря с широкия си гръб. И Мартан веднага се появява до него и застава рамо до рамо с него.
-Благословена богиня, защити ме“, прошепва Хафи с ужас, когато вижда кой се приближава. И уплашено ме сграбчва, в търсене на защита или опора. Да, но аз самата трудно дишам от страха, който ме е оковал.
Танрагос с верните си кучета се приближава, открива ме с очите си и лицето му се изкривява от гняв.
Само да не ме дадат на него.. Просто да не ме беше познал,че аз съм тази,която му прекъсна снощното развлечение..
— С какво право ми препречвате пътя? - излайва на демоните, карайки ме да се свия вътрешно, хленчейки в душата си от отчаяние.
Те наистина нямат право да му се месят. Това е Аделхей, не Раграст. Крал Танрагос властва тук. А ние с Хафи сме прислужници на дъщеря му. Все още беше възможно да се скрием, избягвайки очите му, но сега той има пълното право да поиска и двете да му бъдат предадени. Просто... Все още се надявам на нещо.
— Ами Вие, Ваше Величество? – ухилва се Мартан с вече познатия ми студен цинизъм. -Ние по никакъв начин не ви пречим да продължите напред. Коридорът е широк.
Ако преди това Танрагос беше просто много ядосан, сега той буквално се взривява.
- Веднага се махнете от пътя! Вие пречите на хората ми да заловят престъпница и нейната съучастничка.
-Ще накажете тази, която не Ви е позволила да я изнасилите, или тази, която не е позволила тя да бъде убита за това?“ — пита Бран с прекомерен интерес.
Косата ми настръхна.. Твърде необичайно за мен, че някой може да се държи така с него.
— Как смееш да ми говориш така? -царят побелява, вече преминава в състояние на пълна ярост.
Никога не съм виждала съпруга си такъв. Не знам как още стоя, така ме втриса. Толкова съм свикнала болките ми да са израз на яростта му,че имам чувството, че зарасналите рани по гърба ми отново пламват.
Господи, колко го мразя. Как ми се иска никога повече да не го видя. Само да доживея до тогава.
- Какво става тук? -внезапно се чува нов глас, изпълнен с такава смазваща сила, че буквално притиска всички към пода, сякаш върху раменете им се спускат каменни плочи.
Танрагос спира внезапно, обръщайки се към звука. Гвардейците му пребледняват, плахо се обръщат назад към мрака, който ни заобикаля веднага, лепкави сенки се плъзгат по стените и тавана. Изписквайки жално, Хефи крие лицето си, заравяйки се в рамото ми.
И аз, затаила дъх, гледам Адлар, подаващ се от мрака. Сега изглежда още по-висок и по-силен, отколкото го помня. Сенките над главата му се преплитат, така че виждам рога и тъмни пламъци. Очи като черни петна,покоряващи и подчиняващи.Адски е страшно. Нарушаване на волята. Слава Богу, че не е моята. Поне засега.
-Принц Адлар“, казва Танрагос, преглъщайки шумно, докато се отдръпва от пътя. И с очевидно усилие продължава: „Вашите хора пречат на охраната ми да задържат вещицата Мерен.