Но сега е твърде късно да се промени нещо. Вратата се отваря. Адлар се появява на прага. И аз замръзвам, изправила се и стискайки полата си с пръсти. Извръщайки се, гледам танцуващите в камината пламъци и буквално усещам мъжкия поглед, прикован към мен с кожата си.
Вратата се затваря с леко щракване. Преглъщам нервно. Трябваше да я надяна. Не можех да показвам лицето си на никого, особено очите си. Без тази маска съм беззащитна. Твърде отворена и на разположение…
Той пристъпва безшумно, но все още усещам приближаването му. Чувам как столът скърца срещу мен. Седна в него. Гледа ме.
Паниката ми достига до точката, в която едва дишам и в очите ми напират сълзи.
-Погледни ме, Зайче“, казва той тихо. Твърде меко. Как да повярвам в това?
-Не мога“, прошепвам дрезгаво, стискайки тъканта толкова силно, че пръстите ми вече са изтръпнали.
- Защо?
- Ти знаеш. Страх ме е,- горчиво си признавам. И със срам. Тук свършва цялата ми смелост. Явно ще трябва да остарея с тази превръзка.
— Ще ми позволиш ли да ти помогна?- Адлар задава напълно неочакван въпрос.
Как може да ми помогне? да ми подаде отново да си сложа парчето кожа на лицето?
Демонът сякаш възприема мълчанието ми като съгласие, защото внезапно се приближава към мен и, хващайки внимателно брадичката ми, просто обръща лицето ми към себе си.
Това е помощта му -не оставя избор. Намръщена замръзвам. Едва дишам. Не знам какво да очаквам по-нататък.
-Красива си“, казва той замислено след няколко секунди. Толкова е просто. И изведнъж ме гали по бузата. „Много се радвам, че реши да ми се покажеш без превръзка. Оценявам доверието ти.
-Мога ли да я сложа отново?“ - питам жално, без да смея да вдигна очи към него.
Не толкова от страх да не бъда разпозната — без моята магия те са просто бледосини. Не, просто още не съм готова да видя реакцията му към мен. Не мога да се сбогувам с илюзията за сигурност.
Просто... не съм грозна. И съм напълно в негова власт. Във властта на мъжете. Той е млад, здрав и силен. Сигурно е свикнал, леглото му винаги се топли от жени. И тук няма никой освен мен.
— Не, мила!Не трябва. Никой тук не те вижда освен мен. Нямаш нужда от нея“, казва той спокойно и абсолютно неоспоримо.
На мен ми е много нужна, но той вече беше решил друго.
- Яла ли си? -Адлар пуска брадичката ми и се настанява по-удобно на стола си. Отпуска се назад, изпъва крака в тези ботуши.
-Ядох“, кимам, наблюдавайки го изпод миглите си.
- Умница. Задавай първия си въпрос,- знам, че той се усмихва доволно, без дори да поглеждам лицето му.
Мога да попитам веднага? И дори сама да си отговоря? Откъде да започна тогава? Много от тях в главата ми, тези въпроси. Кое е най-важното?
— Защо ме взехте под своя защита?- Все пак събирам смелост да вдигна очи към принца.
И попадам в капана на погледа му. Тъмно, изучаващо, проницателно. И, колкото и да е странно,това най-накрая ми помогна да се успокоя малко. В него интерес, не похот.
-Мракът ми те обикна“, чувам напълно неочакван за мен отговор и устните на Адлар се извиват в иронична усмивка.
- Как така? -Дишам от изненада.
- Имаш светлина. Много. Привлича и мами. Топлина, - натрапчиво ми съобщава мургавият.
— Моят резерв е празен. За каква светлина говориш?- Поклащам глава невярващо.
-Момиче, ти говориш с чистокръвен демон. Не е нужно да усещам магията ти, за да вкуся есенцията. Имаш доста древна кръв в себе си. Най-вероятно сте или елра, или дриада, или светла магиня, но силно се съмнявам в последното.
Чувства ли се толкова дълбоко? Дори не знаех, въпреки че трябваше. Колко малко знам за този свят. Но... Тогава се оказва, че веднага щом дарбата ми се върне, ще бъда напълно разкрита - не всички Елри са били жрици на Светлината и магьосници на живота. Това не може да се допусне. Така че и аз не мога да остана в Ragrast. Но не мога да оставя и Тори. Какво да правя?
-Думите ми те уплашиха“, заявява принцът. — Вече знаех, че се криеш. И искам да знам от кого? И защо?
Няма да кажа на никого. Но мога да отговоря различно.
- От всички нас. Искам да започна живота си отначало.
В това не е лъжа. Никой никога не трябва да знае кой съм била. Аминариел е мъртва.
- ДОБРЕ. Ще се преструвам, че вярвам - изхъмква Адлар, навеждайки глава на една страна. - За сега.
- Може ли да те питам още?
Принцът се усмихва широко, барабанейки с пръсти по подлакътниците.
— Да, но вече зададе доста въпроси. Сега всеки мой отговор ще ти струва една изпълнена от теб моя молба“,- съобщава с изкушаващ тон коварният демон. - Съгласни ли си на такава размяна?
Не мога да се съглася с това. Никога не знаеш какви молби ще отправи. От друга страна имам толкова много неща да питам. Може би не всичко е толкова страшно?