- Ами ако не искам да го направя?
-Тогава няма да отговоря. Просто, - намига лукаво.
— И няма да се ядосваш?
Знам, че гласът ми звучи невярващо, но не мога да направя нищо по въпроса.
- Не. Обещавам, че няма да ти се сърдя. И няма да те накажа. Просто няма да отговоря — търпеливо казва Адлар. - Е, съгласна ли си?
-Да“, издишвам аз, чувствайки се сякаш съм се хвърлил презглава в басейн.
Глава 30
За миг очите на демона блестят с такова хищно задоволство, че отново се чувствам като плячка, ловко вкарана в капан. И вече съжалявам, че се съгласих на тази размяна. Но… не трябваше да питам нищо повече. Тогава щеше да бъде всичко, нали?
Но от друга страна ... той обеща. И колкото по-чиста кръвта на Древните тече във вените, толкова по-силна трябва да бъде тази дума.
Така че обещанието на чистокръвния демон е почти равно на клетва.
И в края на краищата, ако искаше да ми навреди, щеше ли да започне всички тези игри? Не, той просто ще вземе това, което иска. И ако играе с мен, значи по някаква причина се нуждае от доброто ми желание.
- Е, какво става? Страх ли те е? - дразни се той, гледайки ме изпод миглите си.
Коварен демон.
-Какво означават руните на твоят печат? - избухвам, решавайки.
Той се усмихва. Сякаш това беше въпросът, който чакаше.
-Ела тук, ще ти обясня“ и красноречиво се плесна с длан по коляното, показвайки къде точно трябва да отида. - Това е молбата ми.
- Да седна на коляното ти? За какво? — вероятно очите ми стават големи, като две чинии.
-Това новият ви въпрос ли е? -Адлар се засмя иронично. „Тогава ето още една моя молба. Когато ... седнеш на коляното ми, искам да ме целунеш ... - и намига лукаво - по бузата.
Дъхът ми спира и сърцето ми прави салта в гърдите ми, щом си представя, че изпълнявам тези така наречени молби. Да бъда толкова близо до него… сама да се доближи до него… да го докосна… целуна... Изглежда невъзможно. Но мога да откажа. Просто няма да получава отговори.
Не ме принуждава.
Мога да реша сама.
Адлар ме гледа. Отпуснат, спокоен. Не бързаме.Сякаш има цялото време на света. И съмненията ми явно не остават незабелязани от него. Толкова искам да попитам защо прави всичко това? Защо тези искания? Тази игра? Но готова ли съм да плащам за отговори?
Вероятно си струва да се провери.
Не искам да се страхувам вечно.
Да, казах на Тори, че никога повече няма да се омъжа за никого. Че не го искам... но дали бях искрена с нея?
Може би… някой ден наистина ще искам истинско семейство. Другите имат ли такива? Не ми е съдено да знам как е? Наистина ли моята съдба е самота?
Мисълта, че отново ще бъда с мъж, ме плаши до смърт, но мисълта, че никога няма да мога да държа собственото си дете до гърдите си, че никога няма да позная радостта на майчинството... това ме боли и горчи до сълзи.
Аз съм магьосник на живота. И не мога да дам живот на собствените си деца? Ще отнеса ли тази дарба със себе си?
Но никога няма да мога да я предам, ако не преодолея страховете си. Ако не мога да бъда с мъж. Докосни го. Не се страхувай. Децата на потомците на Елран не са родени от насилие. Дори да е от самонараняване.
Фактът, че от две години не бях забременяла от Танрагос, го караше да беснее всеки ден все повече и повече. И да ме наказва все по-жестоко. За всичко. За това, което не харесвам. Защото мразя да съм с него. Каквото и да кажех… тялото ми говореше за нещо друго.
И сега имам възможността да се тествам с друг. Докосване. Повечето. По собствен избор. Някой, който не ме отвращава. Някой, когото можех да харесам, ако се срещнехме преди Танрагос. Може би е твърде скоро. Може би ми трябва повече време, за да се излекувам и да забравя. Или може би никога няма да се оправя. Или може би ... е като счупване. И сега е необходимо ... на живите ... костта да срастне правилно.
Какво лошо има в целувката по бузата?
Нищо.
Не вярвайки напълно на случващото се, без да гледам принца, ставам. И правя първата колеблива крачка към него. малка. Най-трудната. И след това още една. И по-нататък…
Замръзвам до него, усещайки как сърцето ми бие в гърдите ми. Не мога... не мога... не мога.
Демонът гледа. И мълчаливо протяга ръката си към мен ...с дланта нагоре. Сякаш предлага помощ... и знае какво става в душата ми.
Или може би наистина знае.
Защо да не направи всичко това... Благодарна съм му. И приемам помощ. Защото имам нужда от нея и чувствам, че е правилно.
Щом ръката ми е в дланта му, той нежно ме придърпва към себе си, принуждавайки ме да преодолея остатъците от разстоянието, което ни разделя, а аз самата не забелязвам как след миг се озовавам седнала на коляното му... в пръстена на ръцете му.